Танатос се изсмя.
— Не можеш да ме убиеш с пистолет.
— Знам. Обаче е страшно забавно просто да стрелям по теб.
А с малко повече късмет, навярно би могло да го отслаби достатъчно, че Зарек да има поне някакъв шанс да го убие.
Това бе всичко, с което разполагаше.
Когато изстреля и последния пълнител, той запрати оръжията си по Танатос, а след тях метна и две гранати.
Никакъв резултат.
Танатос дори не трепна.
Ръмжейки, Зарек се нахвърли върху него.
Вкопчени един в друг, двамата се сгромолясаха на земята. Зарек раздаваше юмруци и ритници с всичка сила.
Кръв започна да облива Танатос, ала същото можеше да се каже и за Зарек.
— Не можеш да ме убиеш, Нощни ловецо.
— Ако може да ти тече кръв, значи, може и да умреш.
Танатос поклати глава.
— Това е просто мит, който човеците си повтарят, за да се почувстват по-добре.
Зарек отново го изрита и извади сгъваемия си меч. Натисна копчето на дръжката и дългото метър и половина острие изскочи навън.
— Нощните ловци също са мит, ала ако ни отсечете главата, умираме. Ами ти? Можеш ли да си закачиш главата наново?
В очите на деймона проблесна паника.
— Така си и мислех.
Зарек замахна.
Танатос се наведе и се извъртя на една страна, като в същото време извади от колана си дълга, богато украсена кама.
Умението на Зарек да върти меча беше позакърняло, но докато се биеха, спомените започнаха да се завръщат.
О, да, не беше забравил как да намушква разни неща.
Острието му поряза Танатос през гърдите и той политна назад, съскайки.
— Струваш ми се уплашен, Танатос.
Деймонът изви устни.
— Не се боя от нищо, най-малко пък — от теб.
И се нахвърли отгоре му, преди той да успее да се дръпне. Улови ръката, с която Зарек държеше меча, и я изви. Зарек изсъска, пронизан от болка.
Ала това беше нищо в сравнение с раната, която камата на Танатос нанесе на лявата му ръка.
Той изруга.
Вдървената му ръка не можеше да удържа меча.
С един ритник Танатос го събори на земята.
След това натисна гръбнака му с коляно и го дръпна за косата, оголвайки шията му.
Зарек опита да го отхвърли от себе си, ала беше безсилен да направи каквото и да било, освен да чака Танатос да му отсече главата.
Острието на камата се впи във врата му и Зарек затаи дъх, боейки се да помръдне, да не би сам да помогне на оръжието да пререже гърлото му.
В мига, в който металът потъна в плътта му, през снега проблесна мълния и запрати Танатос назад.
Зарек се свлече по очи в снега.
— Не, не, не — заяви Сими, появявайки се в човешка форма до Зарек. — Акри каза, че не може да убиеш Зарек. Лош Танатос.
Зарек се претърколи по гръб, тялото му — раздирано от невъобразима болка.
— Какво си ти? — попита Танатос, изправяйки се на крака.
— Това не те вълнува. — Коленичила до Зарек, Сими докосна порязването на челото му и погледна ръката и шията му, които кървяха. — О, не, ранен си лошо, Нощни ловецо. Сими много съжалява. Мислехме, че ще се върнеш, но после Астрид се разтревожи и ме накара да изляза да те потърся. Обаче не изглеждаш никак добре. Преди беше много по-привлекателен.
Танатос тръгна към тях.
Зарек се изправи с усилие и й помогна да стане.
— Сими, върви си, преди да си пострадала.
Тя изпръхтя като кон.
— Той не може да ме нарани. Никой не може.
Танатос атакува с камата си.
— Ето, виж.
Сими се обърна и го остави да я прониже в гърдите.
Танатос заби острието до дръжката, а после го издърпа рязко.
Очите на демона се разшириха и тя ахна от болка.
За миг Зарек си помисли, че се преструва, ала после тя залитна назад. Очите й, когато ги вдигна към Зарек в агонизиращо неверие, бяха пълни със сълзи.
— Не трябваше да боли — проплака тя като малко дете. — Аз съм неуязвима. Акри каза така.
Сърцето на Зарек заби като чук.
От крайчеца на устните и се процеди кръв.
С един ритник Зарек запрати Танатос назад и вдигна Сими. Въпреки че ранената му ръка трепереше от мъчителното усилие, той затича към снегохода.
Танатос остана на мястото си, чакайки.
Гледаше ги как си тръгват, а върху устните му играеше усмивка.
— Точно така, Зарек. Бягай при своята жена. Покажи ми къде си я скрил.