Артемида.
Дългата и кестенява коса падаше на къдрици около стройното и красиво тяло. Носеше дълга бяла рокля и зелените и очи проблясваха зловещо в мъждивата светлина на тунела.
Зарек затаи дъх, полу очаквайки тя да го убие. Никой Нощен ловец нямаше право да се намира в присъствието на бог.
Сими я видя и нададе ужасен писък.
— Не и тя! Тази крава ще ме убие!
— Млъквай! — сопна се Артемида. — Повярвай ми, ужасно би ми харесало да умреш, но ако това стане, ще има да ми натяква до безкрай.
И тя вдигна Сими на ръце, въпреки протестите й.
След това погледна към Астрид и Зарек.
— Осъди ли го вече?
Преди Астрид да успее да отговори, капакът на тавана зад гърба и се отвори с трясък.
Зарек изруга, виждайки Танатос да влиза през нея.
Обърна се, за да заповяда на Артемида да вземе и Астрид заедно със Сими, но богинята вече беше изчезнала.
Той трябваше да защити Астрид съвсем сам.
Проклета да беше Артемида заради това!
— Бягай! — изкрещя той на Астрид и я побутна към вратата, която водеше в колибата му.
— Какво става?
— Танатос е тук, така че, освен ако не притежаваш някаква божествена сила, която е в състояние да го убие, бягай!
— Къде е Артемида?
— Изпари се.
Астрид изкриви лице в отвратена гримаса, а после направи каквото й беше казал.
Докато Зарек я повдигаше, за да излезе през дупката на тавана, Танатос стигна до тях.
Зарек го изрита назад.
— Няма да ми се изплъзнеш, Нощни ловецо. Само че не за теб съм дошъл.
Кръвта на Зарек се вледени при тези думи. Той се обърна и видя, че погледът на Танатос е прикован в Астрид.
Деймонът облиза устни.
— Отмъщението е ястие, което се сервира най-добре студено.
След като Астрид излезе от подземието, Зарек скочи от стълбата и започна да налага Танатос с всичка сила.
— Намираш се в Аляска, тъп задник. Тук всичко е студено.
Запрати го в стената и се втурна към вратата.
Щом се озова в колибата, той затвори и за ключ и след себе си. Плъзна печката върху капака, а след това бръкна, за да извади норката и малките и. Майката здравата го нахапа, но той не трепна.
Възможно най-внимателно ги прибра в раницата си и се втурна навън.
Астрид беше точно до вратата.
— Зарек, ти ли си?
Той я целуна.
— Определено се надявам да си ти.
Той изсумтя.
Време за губене нямаше, затова Зарек се втурна към снегохода на Танатос и откъсна един маркуч от него. След това отведе Астрид до своята машина.
— Трябва да се махнеш оттук, принцесо. Силите ми не могат да го удържат много дълго.
— Как ще карам, без да виждам.
Зарек се взираше в нея, мъчейки се да запомни лицето й. Начинът, по който изглеждаше под лунната светлина, която пробиваше облаците.
Беше красива, неговата звезда.
Единствена в цялата Вселена.
Чу как Танатос се освобождава.
И тогава направи нещо, което не беше правил никога преди. Беше сила, която Аш му беше показал преди векове, ала никога не бе имал случай да я използва.
До тази вечер.
Целуна я страстно.
Астрид почувства топлината на устните му и докато езикът му танцуваше с нейния, очите й запариха.
Тя се отдръпна задъхана от него и тогава си даде сметка, че вижда всичко наоколо.
Сърцето й спря да бие.
Зарек стоеше пред нея, а очите му имаха същия бледосин цвят, който придобиваха нейните, щом изгубеше зрението си. Устните му бяха подути и ожулени, едното му око — посинено.
Около носа и ухото му имаше засъхнала кръв, по разкъсаните му дрехи — също.
Беше жестоко пребит, а не бе казал и дума.
Астрид усети как нещо я задавя при вида на кръвта, която все още шуртеше от раната в ръката, където Танатос го беше пронизал.
Той й подаде раницата и заопипва снегохода, докато запали двигателя.
— Върви, Астрид. Феърбанкс е право натам. — Той посочи към една пътека, навлизаща между дърветата. — Не спирай, докато не стигнеш.
— Ами ти?
— Не се тревожи за мен.
— Зарек! — сопна се тя. — Няма да те оставя тук, за да умреш.
Той се усмихна тъжно и взе лицето и в шепите си.
— Всичко е наред, принцесо. Нямам нищо против да умра за теб.
Той я целуна лекичко по устните.
Танатос изскочи през вратата на колибата.