— Качвай се на снегохода, Зарек. Сега!
Той поклати глава.
— Така е най-добре, Астрид. Ако съм мъртъв, той няма да има причина да те нарани.
Сърцето й сякаш се пръсна на хиляди късчета при тези думи. При саможертвата, която бе готов да направи за нея.
Понечи да възрази, ала снегоходът потегли. Опита се да задейства спирачките, но Зарек очевидно използваше силите си, за да поддържа машината на скорост.
Последното, което Астрид видя, бе как слепият Зарек се обръща, за да посрещне Танатос.
Аш грабна Сими от ръцете на Артемида в мига, в който тя се материализира пред него.
Приютил своето „детенце“ в обятията си, той я отнесе до леглото на Артемида.
— Акри! — проплака Сими, заровила лице в гърдите му. — Сими е ранена. Ти ми каза, че не може да бъда ранена.
— Знам, Сим, знам.
Той я притискаше към себе си, боейки се да махне импровизираната превръзка и да види колко сериозно е пострадала.
По бузите и се стичаха сълзи и от това неговите очи също овлажняха. По навик, той започна да й пее — прастара люлчена песен, с която я приспиваше, когато беше съвсем мъничка.
Сими се поуспокои малко.
Аш избърса сълзите от студените й бузи и дръпна плата настрани.
Камата му бе потънала дълбоко в нея, минавайки съвсем близо до сърцето и, ала раната беше чиста и вече не кървеше толкова много. Несъмнено благодарение на Зарек.
Дължеше му много повече, отколкото би могъл да му върне някога.
Призовавайки на помощ силите си, Аш сложи ръка върху раната и я излекува.
Сими се огледа наоколо, а после вдигна очи към него.
— Сими по-добре ли е?
Той кимна и се усмихна.
— Сими е съвсем добре.
Тя погледна към гърдите си. Вдигна ризата си и надникна отдолу, сякаш за да се увери с очите си, че наистина е добре.
След това избухна в смях и се хвърли в ръцете му.
Аш я притисна до себе си толкова силно, че накрая тя проплака да я пусне.
Той я целуна по челото и го стори.
— Върни се в мен, Сими.
Като никога, тя не започна да спори, а начаса прие формата си на дракон и легна върху сърцето му.
Там, където беше нейното място.
Аш бавно се обърна към Артемида.
Адски подразнена, тя стоеше с ръце на хълбоците и напрегнато тяло.
— О, хайде де, не може още да си ядосан. Постъпих както трябва. Върнах ти го.
— Нея! — Резкият му вик я накара да подскочи. — Сими не е „то“, Артемида. А „тя“ и искам веднъж да те чуя как казваш нейното име.
Артемида вирна предизвикателно брадичка и като присви зелените си очи, се насили да каже:
— Сими.
Аш наклони одобрително глава.
— Що се отнася до това, че си постъпила както трябва… не, Арти. Правилно би било да не крадеш от мен. Правилно би било да ме послушаш, когато ти казах да не създаваш друг Танатос. Днес постъпи умно и затова аз на свой ред ще постъпя по същия начин и няма да те убия. Виж, с Танатос нещата стоят другояче.
— Не можеш да се махнеш оттук, за да го убиеш.
— Не е нужно да се махна, за да го убия.
— Ти, копеле! — изрева Танатос и блъсна Зарек настрани.
Зарек опита да се изправи, но тялото вече отказваше да му се подчинява.
Нямаше част от него, която да не го боли.
Все още използваше силите си, за да е сигурен, че снегоходът се движи в правилната посока.
Беше напълно изтощен, не му беше останало нищо, с което да се бие. Да не говорим, че така или иначе, не можеше да види Танатос.
Ударите сякаш се сипеха от всички страни.
Точно както когато беше човек.
Той се разсмя.
— Какво е толкова смешно?
Зарек лежеше в снега, вледенен и облян в кръв, ала не спираше да се смее.
— Ти. Аз. Животът. И това, че както обикновено, задникът ми замръзва.
Танатос го изрита свирепо.
— Ти си умопобъркан.
Да, така беше. Ала повече от всичко беше уморен. Твърде изтощен, за да стане, да помръдне, да се бие повече.
Помисли си за Астрид.
Да се бие за нея…
За първи път имаше нещо, за което да живее. Причина да си вдигне слепия задник от земята и да се бие.
Затвори очи и се опита да повика на помощ отслабващите си сили.
До ушите му достигна звук на кама, напускаща ножницата си.
— Зарек — прошепна гласът на Аш в ума му.
Зарек потръпна, когато зрението му се завърна изведнъж.