— Какво, по дяволите.
Пет лъскави нокътя се появиха на лявата му ръка.
Зарек се усмихна при вида им и когато сви ръката си в юмрук, почувства как острите ръбове се забиват в дланта му.
Аш открай време го познаваше твърде добре.
— Между лопатките на Танатос има полумесец — прошепна гласът на Аш. — Пронижи го и той ще умре. Артемида никога не създава нещо, което не може да бъде унищожено.
Зарек скочи на крака.
Веждите на Танатос се извиха изненадано.
— Значи, все пак не си напълно свършен.
— Ами изглежда, че дяволът току-що си домъкна задника чак в Аляска, за да види снега. Хайде, копеле, да потанцуваме.
Той го удари и Танатос отхвърча назад.
Изглежда, че Аш му беше дал не само ноктите си. Сила, каквато не бе познавал никога преди, изпълваше тялото му. Пое си дълбоко дъх и цялата болка, която изпитваше допреди малко, се изпари.
Танатос го цапардоса през лицето.
Зарек се разсмя, когато болката дойде за миг и се изпари. Не можа дори да го замае.
Танатос пребледня.
— О, да, с основание се страхуваш. — Зарек го запрати назад. — Кофти е, когато не си най-голямото страшилище, нали?
Зарек го вдигна и го метна във въздуха.
Танатос се преметна в снега. Опита да се изправи, ала падна.
Зарек се приближаваше бавно.
Време бе да сложи край на всичко това.
Стъпи върху гърба на Танатос, за да го задържи на място, и разкъса палтото и ризата му, разкривайки знака с формата на полумесец.
Значи, Аш не го беше излъгал.
— Можеш да ме убиеш, Нощни ловецо, но това няма да промени факта, че заслужаваш да умреш, задето уби Дирцея. Тя беше невинна, а ти и отне живота.
Зарек се поколеба.
— Дирцея?
— Дори не си я спомняш? — Танатос настръхна от ярост и се извъртя, за да го погледне обвинително. — Тя беше едва на двайсет години, когато ти я покоси.
Мислите на Зарек се върнаха към онова, което бе видял в очите на Сими…
Русокосата жена, която Танатос беше нанизал на меча му.
— Тя бе твоя?
— Съпругата ми, копеле такова.
Зарек се взираше в знака на Танатос.
Трябваше да го убие.
Ала не можеше.
И двамата бяха жертви на една и съща ръка. Тази на Артемида.
И не беше справедливо да убие Танатос за това, че иска отмъщение.
Жаждата за разплата бе нещо, което Зарек разбираше отлично. По дяволите, та той бе продал живота си за нея. Как би могъл да вини Танатос, задето бе постъпил по същия начин?
До ушите на Зарек достигна звук от снегоход, идващ насам.
И без да поглежда, знаеше, че е Астрид. Несъмнено беше обърнала машината в мига, в който вниманието му беше отвлечено от битката.
С помощта на силите, получени от Аш, той завърза Танатос за земята.
Деймонът закрещя да го пуснат.
Да го убият.
Зарек познаваше и двата отчаяни вика. Безброй нощи бе лежал буден, правейки съвсем същото.
Проява на милост би било да го убие. Ала това не беше негова работа.
Той беше Нощен ловец, а Танатос…
Щеше да остави Ахерон да се оправи с него.
Астрид спря снегохода и се втурна към него.
Сега, когато виждаше, очите и имаха по-тъмносин цвят.
— Безопасен ли е?
Зарек кимна.
Тя се хвърли в обятията му и Зарек залитна назад.
— Полека, принцесо. Държа се на крака единствено със силата на волята си.
Астрид погледна покрай него и видя Танатос на земята, сипещ ругатни по тях двамата.
— Защо не го уби?
— Не съм аз този, който трябва да го стори. Дотук бях с това, да играя по свирката на Артемида. Време е да кажа на „кравата богиня“ да се разкара.
Астрид пребледня.
— Не можеш просто да си тръгнеш, Зарек. Тя ще те убие.
Мрачна усмивка изви устните му.
— Нека само опита. Тъкмо съм в настроение за битка. — Той изсумтя. — Е, аз винаги съм в настроение за битка.
Астрид затаи дъх при тези думи. Те и дадоха надежда.
— Ами ние? — попита тя.
За първи път виждаше болката върху лицето му, когато я гледаше, страданието в очите му с цвят на среднощно небе.
— Няма „ние“, принцесо. Никога не е имало.
Астрид отвори уста, за да възрази, но преди да успее, се появиха майка й и Саша, в човешката си форма.
Астрид я погледна развеселено.
— Мъничко закъсня, мамо.