Без да им обръща внимание, Зарек извади телефона.
— Да?
— Джес е. Обади ми се Ахерон, за да ми нареди да се прибера у дома заедно с Анди. Обаче исках първо да те чуя, да се уверя, че все още си жив.
Зарек взе норката и малките и в колибата и отново ги прибра на сигурно място в печката.
— След като вдигнах телефона, предполагам, че да, все още съм жив.
— Ама че отворко. Искаш ли все още да дойда да взема Астрид?
— Не, тя… — Думата го задави. Прокашля се и се насили да я изрече: — Тя си тръгна.
— Съжалявам.
— За какво?
Между тях се възцари тишина.
След няколко секунди Джес проговори отново:
— Между другото, някой каза ли ти за Шарън? В цялата тази бъркотия аз нямах време.
Зарек замръзна с ръка върху печката.
— Какво за нея?
— Пострада от Танатос, докато той се мъчеше да те открие, но ще се оправи. Ото ще остане тук още няколко дни, за да се увери, че ще си намери нова къща и че ще има кой да се погрижи за нея, когато излезе от болницата. Просто сметнах, че ще искаш да знаеш. Аз… ъъъ… изпратих и цветя от твое име.
Зарек изпусна бавно дъха си. Болеше го, че тя е пострадала, а той дори не знаеше. Той съсипваше всичко, до което се докоснеше.
— Благодаря ти, Джес. Мило беше това, което направи за мен. Оценявам го.
Нещо изтрака в слушалката. Толкова силно, че ухото на Зарек писна.
— Моля? — Джес сякаш не вярваше на ушите си. — Нали говоря с Ледения Зарек? Не с някакво копие, изпратено на негово място от извънземните или нещо такова?
Зарек поклати глава.
— Аз съм, задник.
— Е, ти го каза.
Зарек се усмихна вяло.
— О, я млъквай.
— Е, добре тогава. Аз се изнасям. Майк ще ми откара задника оттук, преди да е замръзнал напълно. А между другото, Споон си тръгна по-рано. Каза да ти предам да не се тревожиш да му връщаш телефона. Знаеш ли, като за аполит, съвсем не е толкова лош. Пък и живее наблизо. Може би трябва да му се обадиш някой път.
— Ти на сватовник ли се правиш?
— Ъ, не! Определено не. И този поток на мисли доста ме плаши. Чувал съм немалко истории за вас, гърците, и всичко това. Всъщност знаеш ли какво, забрави, че изобщо споменах Споон. Е, аз да се измитам. Грижи се за себе си, Зи. Ще се видим онлайн.
Зарек затвори телефона и го изключи. И защо не? Така или иначе, Джес беше единственият, който му се обаждаше.
Стоеше насред колибата си, раздиран от толкова жестока болка, че му беше трудно да диша.
Останал сам, той се нуждаеше от Астрид по начин, който умът му не бе в състояние да обхване. Искаше нещо нейно.
Не, нуждаеше се от него.
Бутна печката настрани и се върна в тунела, където можеше да си спомни как я прегръща. Тук, в мрака, можеше да се преструва, че тя все още е с него.
Ако затвореше очи, можеше дори да си представи, че тя е в сънищата му.
Ала не беше тя. Не и наистина.
Дрезгава въздишка се откъсна от гърдите на Зарек, докато се навеждаше да вдигне палтото си от земята. Понечи да го облече и долови дъх на рози.
Астрид.
Той притисна палтото до себе си и зарови лице дълбоко в кожата, така че да улови уханието и.
Държеше го с разтреперани ръце, докато чувства и спомени се разбиваха в него като вълни и го разтърсваха.
Нуждаеше се от нея.
О, богове, обичаше я. Обичаше я повече, отколкото си беше представял, че е възможно. Помнеше всяко нейно докосване. Всеки неин смях, когато беше край него.
Начина, по който го беше превърнала в човек.
И не искаше да живее без нея. Дори за миг. Дори за един-единствен миг.
Зарек се свлече на колене, неспособен да понесе мисълта, че никога вече няма да я види.
Стиснал палтото, което ухаеше на нея, той зарида.
Аш се отдръпна от Зарек, за да може да остане сам със скръбта си.
Артемида стоеше в двора на храма и пищеше, изпаднала в един от пристъпите си заради присъдата, така че Аш беше сам в тронната и зала, със Сими — на сигурно място върху гърдите му.
— Какви глупаци са тези смъртни — промълви той.
Ала някога любовта и него беше превърнала в глупак. Тя го правеше с всички. И хора, и богове.
И все пак не можеше да повярва, че Зарек я бе пуснал да си отиде, така както не можеше да повярва, че тя си бе тръгнала.