— Och mensch!24
Артемида се материализира пред него.
— Как е възможно! — беснееше тя. — Никога през живота си не е отсъждала, че някой е невинен!
Аш я погледна спокойно.
— Просто защото досега не е съдила невинен човек.
— Мразя те!
Той се изсмя горчиво.
— О, моля те, недей да ми вдъхваш напразни надежди. Почти получих ерекция от тази мисъл. Кажи ми поне, че този път омразата ти ще трае повече от пет минути.
Артемида понечи да го зашлеви, но той улови ръката и, така че вместо това тя го целуна, а после се откъсна от устните му с писък и изчезна.
Аш поклати глава. С времето щеше да се успокои. Винаги ставаше така. Само че в момента той си имаше други неща, за които да се тревожи. Затвори очи и прекоси разстоянието между Олимп и света на хората. И там откри онова, което търсеше.
Зарек рязко вдигна глава и видя, че се намира насред златно-бяла стая. Беше огромна, със златен куполовиден покрив, украсен с релефни изображения на диви животни. Бели мраморни колони обкръжаваха помещението, в центъра на което се намираше голяма отоманка с цвят на слонова кост.
Най-много обаче го изненада това, че пред отоманката стоеше Ахерон и се взираше в него със странните си сребърни очи, в които се вихреха мъгли.
Атлантът имаше дълга златно-руса коса и изглеждаше странно уязвим… което за него беше напълно невъзможно. Облечен бе в тесни черни кожени панталони и черна копринена риза с дълги ръкави, която не беше закопчана.
— Благодаря ти за Сими — каза той, накланяйки глава към него. — Оценявам онова, което стори за нея, когато беше ранена.
Зарек се прокашля, изправи се на крака и впи гневен поглед в него.
— Защо си бърникал в главата ми?
— Налагаше се. Има неща, които е по-добре човек да не знае.
— Остави ме да мисля, че съм убил собствените си хора.
— Нима щеше да ти е по-лесно да приемеш истината? Вместо от лицето на старицата, щеше да бъдеш преследван от лицето на млада жена и нейния съпруг. Да не говорим, че би притежавал знанието как да убиеш всеки Нощен ловец, който се изпречи на пътя ти, включително и Валерий, а ако го беше направил, дори аз нямаше да съм в състояние да те спася.
Зарек потръпна при споменаването на брат му. Колкото и да не му се искаше да го признае, Аш беше прав. Като нищо можеше да използва знанието си, за да убие Валерий.
— Нямаш право да си играеш с умовете на хората.
Съгласието на Ахерон го порази.
— Не, нямам. И ако щеш, вярвай, много рядко го правя. Но не заради това си ядосан наистина, нали?
Зарек настръхна.
— Не знам за какво говориш.
— О, да, знаеш. — Аш затвори очи и наклони глава на една страна, сякаш се опитваше да чуе нещо. — Знам всяка твоя мисъл. Също както и в нощта, когато погуби аполитите и деймоните след случилото се в Табърли. Опитах се да ти дам душевен покой, като премахнах спомените ти, но ти отказваше. Не можех да спра сънищата ти, а М’Адок не искаше да помогне. И за това те моля за прошка. Ала в момента имаш много по-голям проблем от това, което ти причиних в опита си да ти помогна.
— Нима? И какъв е той?
Ахерон протегна ръка и върху дланта му се появи образ, от който дъхът на Зарек спря.
Астрид ридаеше. Седеше в малка стая заедно с три други жени, които я прегръщаха, докато тя плачеше.
Зарек се приближи до образа само за да си спомни, че не може да го докосне.
— Толкова боли — хлипаше тя.
— Ати, направи нещо! — каза една руса жена, поглеждайки към червенокосата, която като че ли беше най-голяма от трите. — Върви да го убиеш, задето я е наранил.
— Не! — извика Астрид през плач. — Да не сте посмели. Никога няма да ви простя, ако му направите нещо.
— Кои са жените с нея? — попита Зарек.
— Трите мойри. Червенокосата е Ати или Атропос. Клото е онази с русата коса, която държи Астрид, а тъмнокосата е Лахезис или Лахи.
Зарек се взираше в тях, а сърцето му се късаше от болката, която беше причинил на Астрид. Последното, което някога бе искал, беше да я нарани.
— Защо ми показваш всичко това?
Ахерон отвърна на въпроса му с въпрос:
— Спомняш ли си какво ти казах в Ню Орлиънс?
Зарек го погледна накриво.
— Тогава ми наговори цял куп глупости.
Така че Ахерон повтори:
— „Миналото е мъртво, Зи. А бъдещето ще бъде такова, каквото го направиш тук, през тази седмица.“ — Аш впи изгарящ поглед в него. — С помощта на Дионисий, ти пропиля шанса си в онази нощ, като нападна ченгетата, ала си спечели нов шанс, когато спаси Съншайн. — Той посочи към Астрид. — Сега си изправен пред друг решаващ избор, Зи. Какъв ще бъде той? — Ахерон сви дланта си и образът на Астрид и сестрите и изчезна. — Всеки заслужава да бъде обичан, Зарек. Дори ти.