— Млъкни! — изръмжа Зарек. — Не знаеш какви ги говориш, Ваше Височество. — Той буквално изплю титлата. До гуша му беше дошло другите да му изнасят лекции, когато си нямаха представа какво е преживял.
Лесно му беше на някой като Ахерон да говори за любов. Какво знаеше един принц за усещането от това, всички да те мразят? Да те презират?
Нима някой някога го беше заплювал?
Ала Ахерон не отговори.
Не и с думи.
Вместо това в ума на Зарек изникна образ. Древногръцки дом, а насред него — русокос младеж, окован във вериги и облян в кръв, докато го биеха.
Момчето молеше онези, които го бяха наобиколили, за милост.
Дъхът на Зарек секна, когато разпозна лицето му…
— Разбирам те по начин, по който никой друг не би могъл — тихо каза Ахерон. — Удава ти се рядка възможност, Зи. Не я пропилявай.
За първи път в живота си Зарек се вслуша в Ахерон. И го погледна с новооткрито уважение.
Двамата си приличаха много повече, отколкото той би могъл да предположи, и неволно се запита как ли Ахерон бе открил човечността, която самият той бе изгубил толкова отдавна.
— Ами ако я нараня? — попита Зарек.
— Възнамеряваш ли да я нараниш?
— Не, но аз не мога да живея тук, а тя…
— Защо не я попиташ, Зи?
— Ами майка и?
— Какво за майка и? Беше готов да се противопоставиш на Артемида заради Танатос. Нима Астрид не заслужава поне толкова?
— Повече. — Зарек срещна погледа на Аш с огнена решителност. — Къде е тя?
Преди да успее да мигне, той се озова в атриума, който Ахерон му беше показал.
Ати вдигна глава и ахна.
— На никой мъж не е позволено да влиза тук!
Онази, която Ахерон беше нарекъл Клото, понечи да се нахвърли отгоре му, но спря рязко, когато самият Ахерон изникна до Зарек.
Ала Зарек не виждаше нищо друго, освен Астрид, която си седеше там, със сълзи в очите, и се взираше в него, сякаш бе призрак.
С разтуптяно сърце той се приближи до нея и коленичи пред стола и.
— Звездите не бива да плачат — прошепна той, така че единствено тя да го чуе. — А само да се смеят.
— Как бих могла да се смея, когато нямам сърце?
Зарек взе ръката и в своята и целуна връхчето на всеки от пръстите и.
— Имаш сърце. — Той сложи ръката и върху гърдите си. — Сърце, което бие само за теб, принцесо.
Несигурна усмивка пробяга по устните и.
— Защо си тук, Зарек?
Той избърса сълзите от бузите и.
— Тук съм, за да взема своята роза, стига тя да иска да дойде у дома с мен.
— Изобщо не си прави труда! — извика Ати. — Астрид, моля те, кажи ми, че не вярваш на тези дрънканици!
— Той е мъж, сестричке — намеси се и Лахи. — Ако устните му се движат, значи, лъже.
— Вие трите не се бъркайте! — обади се Ахерон.
Ати настръхна.
— Моля? Ние сме мойрите и.
Един кос поглед на Ахерон я пресече по средата на изречението.
— Защо не ги оставим сами? — каза Атина на сестрите си и трите излязоха забързано покрай Ахерон, който гледаше Зарек и Астрид, скръстил ръце на гърдите си.
Зарек все така не откъсваше очи от Астрид.
— На воайор ли ще се правиш, Аш?
— Зависи. Ще ми предложиш ли нещо за гледане?
— Ако продължиш да стоиш там — определено. — При тези думи той погледна през рамо.
Ахерон наклони глава на една страна и се обърна, за да си тръгне. В този миг вятърът улови част от ризата му и я отвя назад, оголвайки едното му рамо. Зарек зяпна при вида на червените резки, които се показаха под дрехата. Резки, които той от опит знаеше, че са оставени от камшик.
— Почакай! — обади се Астрид. — Ами душата на Зарек?
Ахерон настръхна едва забележимо, преди да повиши глас:
— Артемида?
Богинята изникна до него.
— Какво? — изръмжа тя.
Ахерон кимна към Астрид и Зарек.
— Астрид иска душата на Зарек.
— О, сякаш ме е грижа. И какво изобщо прави той тук? — Артемида присви очи срещу Астрид. — Би трябвало да знаеш, че не можеш да го водиш тук.