Аш се прокашля.
— Аз го доведох.
— О! — Артемида начаса се успокои. — И защо го направи?
— Защото мястото им е заедно. — По устните му пробяга иронична усмивка. — Предначертано е от съдбата.
Артемида извъртя очи.
— Моля ти се!
Астрид се изправи.
— Искам душата на Зарек, Артемида. Върни му я.
— Не е у мен.
Всички бяха поразени от думите и.
— Как така не е у теб? — Гласът на Ахерон беше остър и гневен. — Не ми казвай, че си я изгубила.
— Естествено, че не. — Артемида погледна към Зарек и Астрид и ако не знаеше, че е невъзможно, Зарек би си помислил, че е смутена. — Никога не съм му я отнемала.
Тримата я зяпнаха невярващо.
— Какво? — каза Аш.
Изкривила устни, Артемида гледаше Зарек.
— Не можах да я взема. Това би предполагало да го докосна, а тогава той беше отблъскващ. — Тя потрепери. — За нищо на света не бих сложила ръка върху него. Той миришеше.
Ахерон се обърна към Зарек с широко отворена уста.
— Ти, късметлийско копеле. — После отново се обърна към Артемида. — След като не си го докоснала, как така е бил безсмъртен Нощен ловец през всичкото това време?
Артемида го изгледа високомерно.
— Е, май все пак не знаеш абсолютно всичко, а, Ахерон?
Аш направи крачка към нея и тя изписка и бързо се отдръпна.
— Инжектирах му ихор — бързо каза тя.
Зарек беше поразен. Ихорът беше минерал, който се съдържаше в кръвта на боговете и се говореше, че ги прави безсмъртни.
— Ами силите на Нощен ловец? — попита Ахерон.
— Тях му ги дадох отделно, заедно със зъбите и всичко останало, за да не разбереш, че не е като другите.
Ахерон и отправи уморен, пълен с отвращение поглед.
— Сигурен съм, че отговорът на този въпрос изобщо няма да ми хареса, но трябва да знам. Ами слънчевата светлина, Артемида? След като душата му си е у него, предполагам, че никога не е бил прокуден от дневната светлина, нали?
Изражението й беше предостатъчно.
— Ти, кучко! — изръмжа Зарек и се втурна към Артемида.
За негова изненада, Ахерон бе този, който го спря, преди да е стигнал до нея.
— Пусни ме. Искам да й изтръгна гръкляна!
Астрид го дръпна назад.
— Остави я, Зарек. Тя си има своите проблеми.
Зарек изсъска на Артемида, оголвайки вампирските си зъби.
Които в миг изчезнаха.
Зарек прокара език по човешките си зъби.
— Подарък — каза Ахерон.
Зарек се поуспокои мъничко, а после — още повече, когато си даде сметка, че Астрид е обвила ръце около кръста му. Тялото й беше долепено до гърба му и гърдите й опираха в гръбнака му.
Зарек затвори очи и се опи от това, да я усеща.
— Свободен си от Артемида, Зарек — каза тя в ухото му. — Беше признат за невинен и си безсмъртен. Кажи ми какво искаш да направиш с остатъка от вечността?
— Искам да лежа на плажа на някой топъл остров.
Дъхът на Астрид секна при думите му. Тя глупаво бе очаквала да каже нещо за нея.
— Разбирам.
— Ала най-вече — продължи той и се обърна в прегръдките и, така че да е с лице към нея — искам да вбеся всички.
— Всички?
— Да — отвърна той, дарявайки я с рядка усмивка. — Както аз виждам нещата, ако те напусна, ще страдаме нещастно само аз и ти. Ако те взема със себе си, това ще вбеси всички, освен нас двамата. Особено онова краставо нещо, което наричаш вълк. Тази идея определено ми се струва страшно привлекателна.
Астрид повдигна вежди.
— Ако по този начин се опитваш да ме ухажваш, принце от приказките, не…
Той я прекъсна с целувка толкова властна, че тя настръхна. Сърцето й заби лудешки.
Зарек я ухапа лекичко по устните, а после се отдръпна, за да я погледне.
— Ела с мен, Астрид.
— И защо да го правя?
Той впи изгарящ поглед в нея.
— Защото те обичам и дори да лежа на самото слънце, пак ще замръзвам от студ, ако ти не си до мен. Нуждая се от своята звезда, за да чувам смях.
Астрид се разсмя от вълнение и го целуна по ескимоски.
— Бора Бора, приготви се да ни посрещнеш!
Зарек запечата думите и с истинска целувка.
Ужасно д-ъ-л-г-а целувка.
15
Аш отвори вратата на малката тясна килия, в която държаха Танатос.
Част от него искаше кръвта му заради живота на Бьорн, който Танатос беше отнел, и заради хората, които беше наранил. А най-вече искаше кръвта му заради Сими и новооткрития й страх.