Ала друга част от него разбираше защо Танатос бе полудял.
У самия него също се криеше известна доза лудост. Именно тя го беше поддържала жив през последните единайсет хиляди години.
Танатос вдигна очи, когато го чу да влиза; лицето му беше бледо и измъчено.
— Кой си ти?
Аш направи крачка встрани, така че светлината, идваща отвън, да огрее горкия мъж на пода.
— Наричай ме просто последната ти орис. Дошъл съм, за да ти даря покой, малки братко.
— Ще ме убиеш ли?
Аш поклати глава и се протегна, за да извади камата си от ножницата на кръста му. Вдигна я и погледа древните знаци, които покриваха острието. Като всички атлантски ками, и тази беше извита от основата до върха. Дръжката беше от чисто злато, а в средата й имаше голям рубин.
Това беше камата на отдавна измрял народ, повече митичен, отколкото — реален. Подобно съкровище нямаше цена.
В погрешните ръце то можеше да направи повече от това, да рани Сими. Можеше да унищожи света.
Заля го вълна на ярост. Понякога му беше почти невъзможно да не убие Артемида.
Ала това не беше негова работа. Независимо дали му харесваше, или не, той беше тук, за да я защитава, дори и от собствената й глупост.
Аш призова атлантските си сили и ги използва, за да стопи камата и да я превърне в нищо.
Никой нямаше да нарани неговата Сими отново.
И никой нямаше да унищожи света. Не и докато той беше тук, за да го защитава.
Той протегна ръка на Танатос.
— Изправи се, Каликс. Предлагам ти избор.
— Откъде знаеш името ми?
Аш почака, докато другият мъж улови ръката му, и го издърпа на крака, и едва след това отговори:
— Знам всичко за теб и дълбоко съжалявам за онова, което си изгубил. Още повече съжалявам, че не можах да го предотвратя.
— Бяха силите на Танатос, нали? — тихичко каза той. — Не Зарек, а другият Танатос уби жена ми.
Аш кимна. Тогава се бе опитал да изтрие спомените на Каликс, ала Артемида му ги беше възвърнала, за да може да го превърне в свой слуга.
— Хората имат един отколешен израз. Абсолютната власт съсипва абсолютно.
— Не — прошепна Каликс. — Абсолютното отмъщение прави това.
Аш с радост видя, че аполитът си бе възвърнал част от ясното мислене, докато беше заточен в този подземен ад.
— Каза, че ще ми предложиш избор? — колебливо рече Каликс.
— Споразумях се да бъдеш изпратен за вечния си покой в Елисейските поля25 или пък да те пусна жив, на сегашната ти възраст, в Синсинати, Охайо.
Каликс се намръщи.
— Какво е Синсинати, Охайо?
— Хубав град в страна, на име Америка.
— И защо бих искал да отида там?
— Защото в Щатския университет на Охайо има една второкурсничка, която следва танцово изкуство и с която си мисля, че би искал да се запознаеш.
Аш разтвори ръка и му показа образа на момичето. Тя беше прелестна, с дълга руса коса и големи сини очи, и стоеше, заобиколена от приятелите си след края на урока си.
— Дирцея — ахна Каликс и гласът му се прекърши, докато изричаше името.
— Всъщност сега е Алисън Грант. Човешка жена.
Каликс вдигна измъчен поглед към Аш.
— Но аз ще бъда аполит, прокълнат да умре само след няколко години.
Аш поклати бавно глава.
— Ако избереш да останеш с нея, ти също ще бъдеш човек. Няма да си спомняш нищо за това, че си бил Каликс или Танатос. В света ти няма да има неща като деймони и аполити. Никакви Нощни ловци или древни богове. Няма да знаеш нищо за това.
— Тогава как ще я открия, ако не помня кой съм?
Аш затвори ръка, скривайки образа на Дирцея.
— Аз ще се погрижа да я намериш. Заклевам се. Самият ти също ще учиш там.
— Ами семейство?
— Ще бъдеш сирак, чийто богат чичо Аш е умрял и те е направил единствен наследник на цялото си имущество. На никого от вас няма да му липсва нищо, докато сте живи.
Устните на Каликс потръпнаха.
— Ще направиш всичко това за мен, въпреки че убих един от мъжете ти?
Челюстта на Аш се напрегна при споменаването на Бьорн.
— Прошката е най-съществената част от храбростта.
— Винаги съм си мислел, че е благоразумието.
Аш поклати глава.
— Благоразумието е лесно. Трудно е да намериш смелостта да простиш на себе си и на другите.
25
В древногръцката митология — място, където живеят в блаженство душите на мъртвите герои. — Б.пр.