Именно те трябва да бяха повредили генераторите му, за да го принудят да дойде в града. Бяха го изкарали от гората, както ловджийска хайка би сторила с диво животно.
Така да бъде. Ако искаха животно, щяха да го получат.
Протегна ръка и с помощта на телекинеза повали скуайърите на земята. Тъй като нямаше желание отново да се нарани сам, той избегна Джес и се втурна към града.
Не бе успял да стигне далеч, когато се появиха още скуайъри и откриха огън по него. Куршуми се забиха в тялото му, раздирайки кожата. Зарек изсъска и се олюля от болка.
И все пак продължи да тича.
Нямаше избор.
Спреше ли, те щяха да го разкъсат на парчета и макар че животът му беше отвратителен, нямаше никакво намерение да се превърне в сянка. Нито пък да им достави удовлетворението да го убият.
Сви зад една сграда и нещо твърдо го удари през средата на тялото.
Агония изригна в него, докато политаше, премятайки се през глава във въздуха. Приземи се по гръб в снега, толкова тежко, че и последната глътка въздух беше изкарана от тялото му.
Силует със студени, безмилостни очи застана над него.
Висок над два метра, мъжът беше надарен с неземно мъжко съвършенство. Имаше светлоруса коса и тъмнокафяви очи, а усмивката му разкри чифт кучешки зъби като тези на Зарек.
— Какво си ти? — попита Зарек, почувствал, че пред себе си няма нито деймон, нито аполит, макар непознатият да приличаше на такъв.
— Аз съм Танатос, Нощни ловецо — отвърна мъжът на старогръцки, използвайки името, което означаваше „смърт“. — И съм тук, за да те убия.
Той сграбчи Зарек за палтото и го запрати в стената на насрещната сграда така, сякаш Ловецът беше парцалена кукла.
Зарек се блъсна в тухлите с всичка сила и се свлече на земята. Ударът беше толкова жесток, че краката му трепереха, докато се мъчеше да изпълзи встрани от чудовището.
Ала после изведнъж спря.
— Няма да умра по този начин за втори път — изръмжа той.
Не и по корем, като някакво плашливо животно, очакващо да бъде заклано.
Като презрян роб, когото пребиваха.
Яростта сякаш му вля нови сили и той се изправи на крака, обръщайки се очи в очи с Танатос.
Съществото се усмихна.
— Не си безгръбначно. Харесва ми. Ала още повече ще ми хареса да изсмуча мозъка от този гръбнак.
Зарек улови ръката, протегнала се към него.
— А знаеш ли на мен пък какво ще ми харесва? — Зарек строши ръката му и го сграбчи за врата. — Да чуя как един деймон си поема дъх за последен път.
Танатос се разсмя. Зъл, студен звук.
— Не можеш да ме убиеш, Нощни ловецо. Аз съм по-безсмъртен и от теб.
Зарек зяпна, когато ръката на Танатос се изцели за миг.
— Какво си ти? — попита той отново.
— Казах ти. Аз съм Смъртта, а никой не може да победи, нито да избяга от Смъртта.
Мамка му. Сега вече беше прецакан.
Но все още не беше победен. Смъртта можеше и да го вземе, но на копелето щеше да му се наложи здравата да се потруди преди това.
— Знаеш ли — каза Зарек, обзет от сюрреалистичното спокойствие, което като момче за бой му беше позволявало да изтърпи безброй побои. — Бас държа, че повечето хора се насират в гащите от страх, когато им сервираш тази реплика. Обаче, господин Искам-да-съм-страшен-обаче-хич-не-ми-се-удава, аз не съм човек. Аз съм Нощен ловец и ти не означаваш нищичко за мен.
И като съсредоточи цялата си сила в ръката си, той стовари мощен удар право в слънчевия сплит на Танатос. Създанието се олюля.
— Мога да си седя тук и да си играя с теб. — Той нанесе нов зашеметяващ удар на Танатос. — Но предпочитам да сложа край на мъките и на двама ни.
Преди Зарек да успее да довърши третия си удар, в гърдите му се заби куршум от пушка — той го усети как раздира тялото му и минава съвсем близо покрай сърцето му.
В далечината се разнесе полицейска сирена.
Танатос го сграбчи за гърлото и го повдигна, така че Зарек трябваше да стои на пръсти.
— А защо най-добре аз не сложа край на твоите?
Борейки се за глътка въздух, Зарек се усмихна мрачно, усетил струйката кръв, която се стече от ъгълчето на устните му. Металическият и вкус изпълни устата му. Беше ранен, но не и сплашен.
Усмихвайки се злобно на деймона, той заби коляно в топките му.
Танатос се свлече на земята, а Зарек отново хукна да тича — далеч от него, от скуайърите и ченгетата… само че сега изобщо не беше толкова бърз, колкото преди.