Болката замъгляваше очите му и колкото повече бягаше, толкова повече го болеше.
Агонията на тялото му беше непоносима.
След никой от побоищата, които беше понесъл като дете, не го беше боляло така. И сам не знаеше как успява да продължи. Просто част от него отказваше да се предаде и да ги остави да победят.
Не беше сигурен кога се откъсна от тях, а може би бяха точно зад него. Не беше в състояние да прецени, защото ушите му бучаха.
Дезориентиран, той забави крачка и се запрепъва напред, докато накрая не беше в състояние да продължи и се строполи в снега.
Остана да лежи там, в очакване да го сграбчат. В очакване Танатос да довърши започнатото. Ала секундите се нижеха и той осъзна, че трябва да им беше избягал.
Изпълнен с облекчение, той опита да се изправи.
Но не можа. Тялото му просто отказваше да се подчини. Успя единствено да пропълзи една-две крачки напред, откъдето можа да види голяма къща в стил планинска хижа пред себе си. Изглеждаше топла и уютна и част от него си каза, че ако само успее да се добере до вратата й, човекът вътре може би ще му помогне.
При тази мисъл от гърдите му се откъсна смях. Никога никой не му беше помагал.
Нито веднъж.
Не, това беше неговата съдба. Нямаше смисъл да се съпротивлява, пък и ако трябваше да е откровен, уморил се беше да се бори съвсем сам в света.
Зарек затвори очи, пое си дълъг, накъсан дъх и зачака неизбежното.
Приседнала на ръба на леглото, Астрид проверяваше раните на своя „гост“. От четири дни насам той лежеше в безсъзнание в леглото, а тя бдеше над него. Здравите мускули под ръцете й бяха корави и силни, ала тя не можеше да ги види.
Не можеше да види него.
Винаги се отказваше от зрението си, когато трябваше да съди някого. Очите можеха да те заблудят. Те преценяваха нещата различно от останалите сетива.
А Астрид винаги трябваше да бъде безпристрастна, макар че точно в този миг нямаше особено желание за това.
Колко пъти бе подхождала с открито сърце, само за да бъде заблудена!
Най-лошият случай беше Майлс. Отцепил се Нощен ловец, той беше пленителен и забавен. Беше я очаровал с жизнеността си и умението да превърне всичко в игра. Всеки път, когато тя опиташе да го тласне до границите му, той приемаше всичко със смях, като на шега.
Беше и се сторил съвършен, прекрасно уравновесен мъж.
В продължение на известно време дори си бе въобразявала, че е влюбена в него.
В крайна сметка той се опита да я убие. Оказал се бе напълно аморален и безскрупулен. Студен. Безчувствен. В състояние бе да обича единствено себе си и макар да беше истинска отрепка, в неговите очи хората се бяха отнесли несправедливо с него, така че той можеше да прави с тях каквото си поиска.
И именно това беше най-големият проблем на Астрид с Нощните ловци. Те бяха хора, набирани обикновено от утайката. Заплювани от другите от люлката до гроба, те бяха враждебно настроени към целия свят. Артемида никога не се замисляше за това, когато ги вземаше в редиците си. Единственото, което искаше, бе още един войник под командването на Ахерон. След като ги създадеше, Артемида си измиваше ръцете и оставяше друг да ги държи под контрол и да се занимава с тях.
До момента, в който един от тях не прекрачеше някоя от границите, очертани от нея. Тогава тя незабавно се нагърбваше с това, провинилият се да бъде осъден и екзекутиран, и макар да не разполагаше с доказателство за това, Астрид подозираше, че Артемида го прави само за да не й се ядоса Ахерон.
Така че през вековете от Астрид неведнъж бяха очаквали да открие някаква причина, която да спаси живота на един или друг Нощен ловец. Ала това никога не се бе случило. Нито веднъж. Всички, които беше съдила, бяха сурови и опасни. По-страшна заплаха за хората дори от деймоните, които преследваха.
Олимпийското правосъдие не действаше като човешкото. Там нямаше презумпция за невинност. На Олимп обвиняха ли те веднъж, ти трябваше да докажеш, че заслужаваш милост.
Никой никога не бе успял да го стори.
Най-близко до това, да бъде помилван от Астрид, бе стигнал Майлс, а ето как бе свършило всичко. Тя потръпваше от ужас при мисълта колко близо бе стигнала до това, да го обяви за невинен и да го остави да върлува из света.
Това преживяване се бе оказало последната капка, преляла чашата. Оттогава Астрид странеше от всички.
Никога вече нямаше да остави красотата или чарът на един мъж да я заблудят. Работата й сега бе да надникне в сърцето на мъжа в леглото й.