— Съжалявам. Не ни идват много гости и Саша има склонността да е малко недружелюбен.
— О, определено го разбирам.
Тя се приближи до леглото, все така протегнала ръка.
— Как се чувстваш? — попита, докосвайки го по рамото, когато го откри.
Зарек потръпна при допира на топлата и ръка до плътта му. Беше нежен. Изпепеляващ. И накара една непозната част от него да изтръпне от болка. Ала най-лошото бе, че накара слабините му да се втвърдят. Ужасно.
Открай време не понасяше да го докосват.
— Бих предпочел да не го правиш.
— Да не правя какво? — попита тя.
— Да ме докосваш.
Тя се отдръпна бавно и примига, по-скоро като по навик, отколкото рефлекс.
— Виждам чрез допир — каза тихо. — Не те ли докосвам, ще бъда напълно сляпа.
— Е, всички си имаме проблеми.
Зарек се измести в другия край на леглото и се изправи на крака. Не носеше нищо, освен кожените си панталони и няколко превръзки. Тя трябва да го беше съблякла, за да се погрижи за раните му. От тази мисъл се почувства ужасно странно — досега никой не си беше правил труда да се погрижи за него, когато бе ранен.
Защо й беше на нея да го прави?
Дори Ахерон и Ник го бяха оставили да се оправя сам, след като го раниха в Ню Орлиънс. Най-многото, което бяха сторили, бе да му предложат да го откарат вкъщи, за да може да се излекува в самота.
Разбира се, може би щяха да му предложат повече, ако той не се бе държал така враждебно с тях. Ала враждебността бе това, което му се удаваше най-добре.
Откри дрехите си, сгънати върху един люлеещ се стол до прозореца, и въпреки болезнените протести на мускулите си започна да се облича. Благодарение на силите си на Нощен ловец до голяма степен беше успял да се излекува, докато спеше, ала състоянието му не беше толкова добро, колкото би било, ако Ловците на сънища му бяха помогнали. Те често идваха при ранените Нощни ловци, когато те заспяха, но не и при Зарек.
Той ги плашеше така, както плашеше и всички останали.
Ето защо се бе научил да се справя с болката сам. Не че имаше нещо против. Не обичаше край него да има хора, безсмъртни или не. Животът беше по-хубав, когато бе сам.
Направи гримаса, когато видя дупката на гърба на тениската си, там, където го беше улучил изстрелът от пушка.
О, да, животът определено беше по-хубав, когато си сам. За разлика от своя „приятел“, той не можеше да се простреля в гърба, дори да искаше.
— Стана ли? — попита непознатата жена изненадано. — Обличаш ли се?
— Не — подразнено отвърна той. — Пикая на килима ти. Какво си мислиш, че правя?
— Аз съм сляпа. Така че за мен спокойно можеш да правиш точно това върху килима ми, който, между другото, е много хубав, така че се надявам да се шегуваш.
За своя изненада, Зарек усети, че отговорът й го развесели за миг. Умът и беше остър и бърз. Това му харесваше.
Само че нямаше време за губене.
— Виж, не знам как си успяла да ме вкараш тук, но го оценявам. Само че трябва да си вървя. Вярвай ми, страшно ще съжаляваш, ако не го сторя.
При враждебните му думи тя се оттласна от леглото и едва тогава Зарек си даде сметка, че ги е изръмжал.
— Навън бушува снежна буря. — Гласът й вече не бе така дружелюбен както допреди малко. — За известно време никой няма да може да отиде където и да било.
Зарек не й повярва, докато не разтвори завесите на прозореца. Снегът се сипеше толкова бързо и гъсто, че приличаше на плътна бяла стена.
Той изруга под носа си. А после, малко по-високо, попита:
— От колко време е така?
— Няколко часа.
Зарек изскърца със зъби, давайки си сметка, че е хванат тук като в капан.
Заедно с нея.
Това изобщо не беше добре. Но поне щеше да попречи на другите да го открият. С малко повече късмет, снегът щеше да заличи следите му, а той със сигурност знаеше, че Джес ненавижда студа.
Що се отнасяше до Танатос, като се имаха предвид името, езикът и външният му вид, той също трябва да беше древен средиземноморец, така че Зарек все още имаше предимство. Още преди векове се беше научил как да се придвижва бързо през снега и кои опасности да избягва.
Кой да си помисли, че деветстотинте години, прекарани в Аляска, един ден ще му бъдат от полза?
— Как можеш да си на крака и да се движиш?
Въпросът й го сепна.
— Моля?
— Беше жестоко ранен, когато те доведох тук преди няколко дни. Как така сега си в състояние да се движиш?