А после той се настани на един от столовете, поднасяйки на Астрид гледката на прекрасно оформено дупе, облечено в кожен панталон.
Този мъж беше истински бог!
Ала онова, което я порази най-силно, когато той седна и се загледа в кухненския плот, беше дълбоката тъга в очите му с цвят на среднощно небе. Измъчената сянка, която тегнеше в тях.
Изглеждаше уморен. Изгубен.
И най-вече — ужасно самотен.
Астрид потупа Саша по главата и го прегърна, сякаш не се бе случило нищо необикновено. Надяваше се Зарек да не разбере какво беше сторила.
Сестрите й я бяха предупредили, че точно този Нощен ловец притежавал изключителни умения, като телекинеза, и невероятно остър слух, но никоя от тях не знаеше дали той би могъл да прозре нейните ограничени сили.
Можеше само да е благодарна, че не е надарен с телепатия. Това би направило задачата и неимоверно по-сложна.
Изправи се, извади една купа от шкафа и много внимателно я напълни с яхния. След това я отнесе до кухненския плот, недалече от мястото, където беше Зарек.
Той посегна и я пое от ръцете й.
— Сама ли живееш?
— Само аз и Саша сме.
Зачуди се защо ли я беше попитал.
Сестра й Клои я беше предупредила, че Зарек би могъл да стане агресивен и при най-малката провокация. Че се било случвало да се нахвърли на Ахерон и всеки друг, доближил се до него.
Мълвата сред Нощните ловци говореше, че бил изпратен в изгнание в Аляска, задето бил унищожил селото, за което отговарял. Никой не знаеше защо. Знаеха само, че една нощ полудял и избил всички там, а след това сринал домовете им със земята.
Сестрите й бяха отказали да й разкажат повече за онази нощ, за да не повлияят на гледната и точка.
Заради престъплението му Артемида го беше прокудила в замръзналата пустош.
Дали Зарек проявяваше просто обикновено любопитство за това, как живее тя, или зад въпроса му се криеше по-злокобна причина?
— Искаш ли нещо за пиене? — попита го тя.
— Защо не.
— Какво предпочиташ?
— Няма значение.
Астрид поклати глава.
— Не си от придирчивите, а?
Чу го как се прокашля.
— Не.
— Не ми харесва как те гледа.
Астрид повдигна вежди, когато сърдитите думи на Саша отекнаха в главата й.
— Не ти харесва как ме гледа който и да било мъж.
Вълкът изсумтя.
— Въпреки това. Не сваля очи от теб, Астрид. И сега те гледа. Главата му е наведена, но докато се взира в теб, в очите му има похот. Сякаш вече е в състояние да те усети под себе си. Нямам доверие на този поглед. Прекалено е настойчив. Може ли да го ухапя?
Незнайно защо, от мисълта, че Зарек я гледа, и стана горещо и едновременно с това я полазиха тръпки.
— Не, Саша. Дръж се добре.
— Не искам да се държа добре, Астрид. Всички инстинкти, които притежавам, ми казват да го ухапя. Ако имаш каквото и да било уважение към животинските ми умения, остави ме да го довърша още сега и да спестя и на двама ни още десет дни в това студено място.
Астрид поклати глава.
— Ти току-що го срещна, Саша. Ами ако Лера те беше сметнала за виновен, когато те срещна за първи път преди всички тези векове?
— Значи, отново вярваш, че съществува доброта?
Астрид се замисли. Не, не беше това. По всяка вероятност Зарек заслужаваше да умре, особено ако бяха верни дори половината от нещата, които беше чула.
И все пак думите на Ахерон не излизаха от ума и.
— Дължа на Ахерон повече от десетина минути от времето си.
Саша отново изсумтя презрително.
Астрид напълни чаша с топъл чай и я занесе на Зарек.
— Чай от розмарин, ако нямаш нищо против.
— Все едно.
Докато Зарек поемаше чашата, тя усети топлината на пръстите му.
Мощна вълна премина през нея. Тя почувства изненадата му. Горещото му желание. Незадоволения глад.
И това наистина я уплаши. Пред нея стоеше мъж, способен на всичко.
Би могъл да стори с нея каквото си поиска…
Тя трябваше да отвлече вниманието му.
Както и своето.
— Е, какво в действителност се случи с теб? — попита го, чудейки се дали той ще наруши кодекса за мълчанието и ще и каже, че останалите го търсят.