Дори Саша не откъсваше очи от работата му, наклонил глава на една страна.
Зарек прокарваше ножа по дървото с майсторско изящество. Поспираше само от време на време, за да вдигне очи и да сравни произведението си със Саша.
Беше невероятно талантлив и дарбата му сякаш бе пълна противоположност на онова, което Астрид знаеше за него.
Заинтригувана, тя стана и отиде в дневната. Движението разкъса мисловната връзка със Саша. Винаги ставаше така. Можеше да използва зрението на вълка само докато бе съвършено неподвижна.
Усетил въздуха зад него да се раздвижва, Зарек вдигна глава.
И дъхът му спря, когато видя Астрид. Несвикнал да споделя къща с други хора, той не бе сигурен дали би трябвало да я поздрави, или да запази мълчание.
Затова избра просто да я гледа.
Толкова бе женствена и красива. Малко като Шарън, само че у нея се долавяше уязвимост, каквато нямаше у другата жена. Шарън имаше уста, която не отстъпваше на неговата в приказките, а годините, през които отглеждаше детето си сама, я бяха направили корава. Не и Астрид. От нея се излъчваше онази деликатна нежност, която би предизвикала някои хора да се възползват от нея или да я превърнат в жертва.
При тази мисъл Зарек усети как го пронизва внезапен пристъп на гняв.
Астрид пристъпи в стаята и се отправи към отоманката, която по-рано той беше преместил настрани, за да не му пречи.
Първата му мисъл беше да я остави там, така че Астрид да падне, но в крайна сметка я махна от пътя и тъкмо навреме — Астрид не се препъна в отоманката, но за сметка на това се спъна в него, от което той изпусна ножа.
Зарек изсъска, когато прекрасно наточеното острие се вряза дълбоко в ръката му.
— Зарек?
Без да й обръща внимание, той се втурна в кухнята, за да се погрижи за туптящата рана, преди да е окапал с кръв лъснатите и подове и скъпите килими.
Ругаейки, хвърли ножа в умивалника и пусна водата, за да го изплакне. Астрид го последва в кухнята.
— Зарек? Какво не е наред?
— Нищо — сопна се той, отмивайки кръвта от ръката си. Направи гримаса, когато видя колко дълбока е раната — ако беше човек, щеше да има нужда от шевове.
Астрид се приближи до него.
— Усещам мирис на кръв. Нарани ли се?
Преди Зарек да разбере какво възнамерява да стори, тя вече бе взела дланта му между своите. Допирът й беше лек като перце, когато нежно докосна раната му, и въпреки това усещането от ръката и върху неговата го разгроми. Сякаш някой го беше ударил в стомаха с ковашки чук.
Беше толкова близо до него, че трябваше само да се наведе и би могъл да я целуне. Да опита шията й. Кръвта й…
Никоя жена никога не го бе съблазнявала по този начин.
За първи път в живота си искаше да вкуси нечии устни. Да улови лицето и в ръце и да завладее устата и с езика си.
Какво ли би било да го прегърнат.
Какво, по дяволите, ми става!
Та той не беше от мъжете, които някой прегръщаше, нито пък го искаше.
Не и наистина.
Искаше просто…
— Дълбока е — тихо каза тя и гласът и го омагьоса още повече.
Погледна надолу, ала вместо ръката си, единственото, което виждаше, беше долчинката между гърдите й, разкрита от V-образното деколте на пуловера и. Достатъчно бе да придвижи ръката си само с няколко сантиметра, за да я зарови между двете меки възвишения. Да отмести пуловера и съвсем малко, за да може да ги вземе в шепа.
— Какво се случи? — попита тя.
Зарек примига, за да прогони образите, които караха слабините му да туптят от болка, молейки се да бъдат удовлетворени.
— Нищо.
— Само тази дума ли знаеш? — Тя направи гримаса, докато, все така стиснала ръката му в своята, се протягаше, за да извади бутилка кислородна вода от шкафчето над умивалника. Зарек се изуми, че знае точно къде се намира, но пък всичко върху рафтовете изглеждаше подредено много грижливо.
Изсъска отново, когато тя сипа върху раната му от течността, чийто студ го опари така, както и дезинфекциращият и ефект. И все пак беше поразен от грижовността и, от нежността на ръката и върху неговата.
Тя намери опипом кърпата за съдове, висяща край умивалника, и я уви около дланта му.
— Дръж я високо вдигната. Ще позвъня за лекар…
— Не — прекъсна я той рязко. — Никакви лекари.
— Но ти си ранен.
— Вярвай ми, това е нищо.
Астрид съвсем ясно чу как гласът му секна за миг, докато изричаше тези думи, и повече от всякога й се прииска да можеше да го види как говори.