— Заради мен ли се поряза? Защото се бутнах в теб?
Той не отговори.
Астрид опита да го достигне със сетивата си, но не откри нищо. Изобщо не би могла да каже дали е с него, или е напълно сама. Никога досега сетивата не й бяха изменяли по този начин. Плашещо бе да не е в състояние да го „усети“.
— Зарек?
— Какво?
Астрид буквално подскочи при звука на дълбокия му глас така близо до ухото й.
— Не отговори на въпроса ми.
— Е, и какво? Сякаш действително те е грижа как съм се наранил.
Гласът му заглъхна, сякаш се отдалечаваше от нея.
— Саша, къде е той?
— Отива обратно в кабинета.
Астрид чу как Саша изръмжа в коридора.
— Да ти се връща — измърмори Зарек, а после добави по-високо: — Знаеш ли, чувал съм, че кастрираните кучета живеели по-дълго. И били по-дружелюбни.
— О, да, нека те кастрираме и да видим дали ще подейства, ти…
— Саша!
— Какво? Той се държи отвратително. А аз не съм куче.
Астрид излезе в коридора и помилва Саша по главата.
— Знам.
Без да обръща внимание на жената и вълка, Зарек се приближи до прозореца и дръпна пердетата. Беше малко след един през нощта и снежната буря бушуваше все така яростно, както и преди.
Проклятие, никога нямаше да се измъкне оттук. Надяваше се само времето да се пооправи достатъчно дълго, за да може да се върне обратно в гората си. Без съмнение Джес, Танатос и скуайърите го очакваха в колибата му, но той имаше няколко тайни местенца, за които никой от тях не знаеше. Места, откъдето можеше да вземе оръжия и запаси.
Само че трябваше да се намира в земите си, за да се добере до тях.
— Зарек?
Той изпусна раздразнено дъха си.
— Какво? — сопна и се.
— Не ми дръж такъв тон. — Острата нотка в гласа и го накара да повдигне вежди. — Обичам да знам къде се намират хората в къщата ми. Дръж се добре или ще ти окача звънче на врата.
Зарек почувства странно желание да се разсмее. Ала той и смехът бяха добри непознати.
— Бих искал да те видя как опитваш.
— Винаги ли си толкова кисел, или просто си станал накриво?
— Такъв съм, скъпа, свиквай.
Тя застана точно до него и Зарек заподозря, че го прави нарочно, просто за да го подразни.
— А ако не искам да свикна?
Той се обърна, за да я погледне.
— Не ме предизвиквай, принцесо.
— Ооо. — Астрид изобщо не звучеше впечатлено. — След малко току-виж си започнал да говориш като Невероятния Хълк6: „Не ме ядосвай, няма да ти харесам, ако се ядосам“. — Тя хвърли надменен поглед към мястото, където стоеше той. — Не ме плашиш, господин Зарек. Така че остави гадното си поведение на входа и докато си тук, се дръж добре.
Зарек беше разтърсен от изумление. През отминалите две хиляди години никой не се бе отнасял към него с подобно пренебрежение и адски го ядосваше това, че тя се осмеляваше да го омаловажи по този начин. Това събуждаше твърде много неприятни спомени за хора, които можеха да надзърнат в него. Хора, които изобщо не го уважаваха.
Първата клетва, която си бе дал като Нощен ловец, бе никога вече да не се хаби и да се мъчи да спечели уважението или добротата на другите. Страхът бе далеч по-могъщо оръжие.
Той я притисна до стената.
Астрид усети, че я обзема паника, когато Зарек я приклещи до стената, която и пречеше да избяга. Нямаше къде да отиде. Не можеше да помръдне. Не можеше да диша.
Той беше толкова едър. Толкова силен.
Всичко, което бе в състояние да усети, бе той. Беше я обградил с мощ и опасност. Със заплахата на смъртоносни рефлекси. Опитваше се да я накара да се бои от него, сигурна бе в това.
И то действаше.
Не я докосна, но и не беше необходимо. Самото му присъствие бе достатъчно ужасяващо.
Мрачно. Опасно. Смъртоносно.
Астрид усети как той се наведе и чу сърдитите му думи в ухото си.
— Ако искаш някого, който се държи добре, скъпа, върви да си играеш с шибаното си куче. Обади ми се, когато си готова да играеш с мъж.
Преди Астрид да успее да отговори, Саша се хвърли в атака.
Въздухът около Астрид се раздвижи от яростните движения на вълка и Зарек се откъсна от нея, като се препъваше и ругаеше.
Астрид се сви инстинктивно и затаи дъх, докато слушаше как до нея вълк и мъж се бият. Опита се да види нещо, но беше заобиколена единствено от мрак и гневни звуци.
6
Комиксов герой — чудовището, в което се превръща ядреният физик Брус Банър, когато е разгневен или подложен на емоционален стрес. — Б.пр.