— Саша! — извика тя; страшно искаше да може да види какво се случва между тях.
Единственото, което чуваше, беше съскане, ръмжене и ругатни. А после нещо се блъсна в стената до нея.
Саша изскимтя.
Ужасена какво ли бе сторил Зарек на нейния другар, Астрид коленичи на пода и пипнешком отиде до огнището, където лежеше вълкът.
— Саша? — Тя прокара треперещи пръсти през козината му, търсейки рани.
Вълкът не помръдваше.
Астрид бе връхлетяна от такъв вцепеняващ страх, че сърцето и спря да бие. Ако нещо се бе случило със Саша, тя щеше да убие Зарек със собствените си ръце.
Моля те, моля те, нека си добре…
— Саша? — Тя притисна вълка до себе си и потърси ума му със своя.
— Ще го убия. Кълна се, ще го убия.
Астрид потрепери от облекчение, доловила гнева на Саша. Слава на Зевс, беше жив!
Зарек съблече скъсаната си тениска и я използва, за да спре кръвта, която течеше от дясната му ръка, врата и рамото, където палето беше разкъсало кожата му с нокти и зъби.
Виж, да удържи гнева си, му беше далеч по-трудно. Не беше получавал толкова много рани в продължение само на един час от деня, в който беше умрял.
Погледна към подутата си окървавена плът и изръмжа. Ненавиждаше да бъде ранен. Едва се сдържаше да не се върне в работния кабинет и да се погрижи проклетото куче никога вече да не нападне друго живо същество.
Жадуваше кръв. Вълча кръв.
И като стана дума за това, жадуваше и човешка кръв. Няколко бързи глътки, за да уталожи гнева си и да си напомни какво представлява.
Просто да я вкуси за мъничко…
Астрид влезе в банята и се блъсна в него.
Зарек изръмжа от топлото усещане на тялото и, но тя просто го бутна настрани и коленичи, за да извади аптечката за първа помощ.
— Можеше да кажеш „извинявай“.
— С теб не говоря.
— Аз също те обичам, скъпа.
Сарказмът му я накара да замръзне и да погледне в неговата посока.
— Ти си истинско животно, нали?
Зарек изскърца със зъби при тези думи. Точно така го бяха виждали всички през целия му живот. Вече беше твърде стар, за да се промени.
— Бау, бау.
Намръщена, Астрид понечи да си тръгне, но после спря и се обърна към него с ръмжене.
— Знаеш ли, нямам представа какво те е направило какъвто си и въобще не ме е грижа. Нищо не ти дава право да нараняваш други хора или Саша. Той просто искаше да ме защити, докато ти. Ти си просто един насилник.
Зарек стоеше като вкаменен, докато пред очите му пробягваха ужасни, жестоки образи. Селото му — в пламъци.
Далечните звуци на пищящи хора. Гневът в гърдите му, жадуващ кръв.
Той потръпна, прорязан от болка. Ненавиждаше спомените си почти толкова, колкото мразеше и самия себе си.
— Един ден някой трябва да те научи как да се държиш. — Астрид се обърна и се отправи към работния кабинет.
— Да. — Зарек изкриви устни. — Върви да се погрижиш за кучето си, принцесо. То се нуждае от теб.
Той, от друга страна, нямаше нужда от когото и да било. Никога не бе имал.
С тази мисъл той се върна в стаята, където се беше събудил. Буря или не, време беше да си върви.
Облече си палтото, както си беше гол до кръста, и го закопча. То също беше пострадало от изстрела и дупката щеше да остави гърба му, който все още заздравяваше, изложен на студа. Така да бъде.
Не беше, като да има опасност да замръзне до смърт. Безсмъртието си имаше своите предимства.
Гърбът му просто щеше да се проветрява от приятен хладен бриз, докато успееше да си набави други дрехи.
След като се облече, се отправи към вратата, правейки всичко по силите си, за да не забелязва Астрид, която беше коленичила пред топлия огън и утешаваше домашния си любимец, докато се грижеше за него.
От тази гледка го заболя така, както не бе вярвал, че е възможно.
Да, време бе да се измита оттук.
— Тръгва си.
Астрид се сепна, когато гласът на Саша отекна в главата и.
— Какво искаш да кажеш с това, че си тръгва?
— В момента е зад теб, напълно облечен, и е тръгнал навън.
— Зарек?
Отговори и звук от затръшване на врата.
Зарек замръзна пред вратата. Буквално и преносно. Вятърът хапеше толкова жестоко, че спря дъха му и изпрати разтърсваща тръпка по цялото му тяло.