Какво ти става? Да не си луд?
Е, всъщност беше.
В живота му нямаше място за жена; нямаше място за приятел или спътник. Още с раждането си бе научил, че за него има само една съдба.
Самота.
Дори когато опиташе да пасне някъде, нищо не се получаваше. Той беше аутсайдер. Това бе единственото, което познаваше.
Отдръпна хавлията от главата й и се загледа в нея. Искаше му се да прокара ръце през влажните кичури на косата й и да ги разреши с пръсти. Кожата й все още имаше пепеляв цвят, посивяла от студа. Но тя си оставаше все така красива. Все така съблазнителна.
Преди да успее да се спре, Зарек положи ръка върху студената й буза и остави мекотата на кожата и да го прониже.
О, богове, толкова прекрасно бе да я докосне!
Тя не се сви под допира му, нито се отдръпна. Просто си седеше там, оставяйки го да я докосва като мъж.
Като любовник.
— Зарек? — Гласът й тегнеше от несигурност.
— Студена си като лед — изръмжа той и свали ръка. Трябваше да се отдръпне от нея и от странните усещания, които тя събуждаше у него. Не искаше да бъде близо до нея.
Не искаше да бъде опитомен. Всеки път, когато си бе позволявал да се привърже към някого, го бяха предавали.
Всички.
Дори Джес, който изглеждаше безопасен, тъй като живееше толкова далеч.
Сякаш далечно ехо, Зарек усети как го пронизва болка в гърба.
Очевидно Джес не живееше достатъчно далеч.
Зарек погледна през кухненския прозорец и видя, че снегът продължава да се сипе. Рано или късно, Астрид щеше да заспи и тогава той щеше да си тръгне.
Тогава тя нямаше да може да го спре.
Астрид понечи да тръгне след Зарек, но се възпря. Искаше да види какво ще направи. Какво си е наумил.
— Саша, какво прави?
Напълно неподвижна, тя се възползва от зрението на вълка. Зарек тъкмо разкопчаваше палтото си и дъхът и секна при вида на голите му гърди. Всички мускули по тялото му се раздвижиха, когато той свали палтото и го преметна през облегалката на един дървен стол.
Беше невероятно красив. Мургавият му гол гръб и широките му рамене — изкусителни. Великолепни.
Ала онова, което я порази, бяха дясната му ръка и рамото — лошо пострадали от нападението на Саша.
Астрид ахна при вида на онова, което нейният другар беше сторил. За сметка на това раните май изобщо не тревожеха Зарек — той си вършеше работата, сякаш нищо не бе станало.
— Трябва ли да гледам това? — изхленчи Саша. — Ще ослепея, ако гледам гол мъж.
— Няма да ослепееш и той не е гол. За съжаление.
Астрид се сепна мъничко от тази необичайна за нея мисъл. Никога досега не беше зяпала мъж по този начин, а ето че беше неспособна да откъсне поглед от Зарек.
— Напротив, ще ослепея и той е гол. Достатъчно, за да ми се доповръща. — Вълкът понечи да излезе от кухнята.
— Саша, остани.
— Не съм куче, Астрид, и изобщо не ми харесва този заповеднически тон. С теб съм по свой избор, не по твой.
— Знам, Саша. Съжалявам. Моля те, остани заради мен.
С ръмжене, което страшно напомняше на това на Зарек, Саша се върна обратно в кухнята и се настани там, приковал очи в Зарек, който не му обърна никакво внимание и продължи да обикаля из стаята, търсейки нещо.
Астрид се намръщи, когато той извади малка тенджерка, а после дъхът и секна при вида на стилизирания дракон, татуиран на кръста му. А точно над него имаше жестока рана, където някой го беше прострелял.
Тя потръпна, завладяна от неочаквано състрадание. За първи път от дълго време насам наистина и стана жал за някого. Раната изглеждаше ужасна и болезнена.
Движейки се така, сякаш почти не я усещаше, Зарек отиде до хладилника и извади млякото и големия шоколад, който Астрид бе купила, подтиквана от внезапен порив. Наля млякото в тенджерката, а после начупи парченца шоколад в него.
Колко странно. Беше се държал грубо и я беше сплашил, а след това се беше погрижил за нея и сега й правеше топъл шоколад.
— Не е за теб — каза Саша.
— Тихо, Саша.
— Не е. Искаш ли да се обзаложим, че ще се опита да ме отрови с шоколада?
— Тогава не го яж.
Зарек се обърна и впери във вълка неприятен, ехиден поглед.