— Това е майка ти, робе. Не знаеше ли? Чичо я освободи едва миналата година.
— Защо не отидеш при нея, Зарек? Може би ще се съжали над теб и ще направи така, че и теб да освободят.
Прекалено малък и прекалено глупав, Зарек се беше взрял в жената, която му показваха. Тя имаше черна коса като неговата и съвършено сини очи. Досега никога не бе виждал майка си. Не знаеше, че е толкова красива.
Ала в сърцето му тя открай време беше по-красива от Венера. Представял си бе, че също като него и тя е робиня, която няма друг избор, освен да прави каквото й нареди господарят й. Беше си създал цяла фантазия за това, как го бяха изтръгнали от ръцете й след раждането му. Как тя бе ридала да й го върнат.
Как всеки ден страдаше по изгубения си син.
Междувременно него го бяха дали на безмилостния му баща, който отмъстително го държеше далеч от грижовните обятия на майка му.
Сигурен бе, че щеше да го обича. Всички майки обичаха децата си. Ето защо другите робини нямаха какво да му дадат. Те пазеха всичките си дажби и цялата си любов за собствените си деца.
Ала тази жена… тя беше неговата майка.
И щеше да го обича.
Зарек се бе втурнал към нея и я беше прегърнал, казал й бе кой е и колко я обича.
Само че не беше последвал топъл прием. Нито помен от майчина любов. Беше го погледнала с неприкрито отвращение и ужас и изкривила жестоко устни, бе изсъскала:
— Платих на онази курва добри пари, за да се погрижи да умреш.
Братята му се бяха разсмели.
Смазан от начина, по който го беше отхвърлила, Зарек не бе в състояние нито да помръдне, нито да диша. Съкрушен да узнае, че майка му бе подкупила друга робиня, за да го убие.
Когато един войник се беше приближил, за да попита дали той я притеснява, тя бе отвърнала студено:
— Този жалък роб се осмели да ме докосне. Искам да бъде набит.
Дори след две хиляди години тези думи отекваха болезнено в него. Също като безсърдечното и изражение, докато му обръщаше гръб, оставяйки го на войниците, които с радост бяха изпълнили заповедите и.
Нищожен, негоден за нищо роб. Ти не струваш дори жалките остатъци, които ти подхвърлят, за да не умреш от глад. Ако имаме късмет, може и да умреш и да ни спестиш зимните дажби за роб, който има някаква стойност.
Зарек изръмжа, завладян от спомените. Неспособен да се справи с болката, която те му причиняваха, той отприщи силите си. Всички крушки в къщата се пръснаха на парчета, огънят лумна високо в камината и замалко да опърли Саша, който лежеше пред нея. Картините изпопадаха от стените.
Искаше само болката да спре.
Астрид изпищя, връхлетяна от цял куп непознати звуци.
— Саша, какво става?
— Копелето се опита да ме убие.
— Как?
— Изпрати огнено кълбо от камината право в задните ми части. Човече, козината ми е опърлена. Получи някакъв пристъп и използва силите си.
— Зарек?
Цялата къща се тресеше толкова яростно, че Астрид не би се учудила, ако рухнеше.
— Зарек!
Възцари се пълна тишина.
Единственото, което Астрид чуваше, беше думкането на сърцето си.
— Какво става? — попита тя Саша.
— Не знам. Огънят угасна и не виждам нищо. Цари непрогледен мрак. Той строши лампите.
— Зарек? — опита тя отново.
И този път никой не й отговори. Паниката й се утрои. Можеше да я убие и нито тя, нито Саша щяха да го видят, за да се защитят.
Би могъл да стори с нея каквото си поиска.
— Защо ме спаси?
Гласът му, разнесъл се току до нея, я накара да подскочи. Беше толкова близо, че тя усещаше топлия му дъх върху кожата си.
— Беше ранен.
— Откъде си знаела, че съм ранен?
— Не знаех, докато не те прибрах вътре. Аз… помислих си, че може да си пиян.
— Само пълна глупачка би вкарала непознат мъж в къщата си, при положение че е сляпа и живее сама. А ти не ми приличаш на пълна глупачка.
Астрид преглътна. Беше далеч по-умен, отколкото бе предположила.
И много по-страшен.
— Защо съм тук? — продължи да настоява той.
— Казах ти.
Зарек удари дивана толкова силно, че той се плъзна няколко сантиметра напред. Миг по-късно вече беше пред нея и я беше приковал към възглавниците, а свирепото му присъствие я накара да потрепери.
— Как успя да ме вкараш вътре?