— Изтеглих те.
— Сама?
— Разбира се.
— Не ми се струваш достатъчно силна.
Астрид ахна ужасено. Накъде биеше? Какво възнамеряваше да й стори?
— По-силна съм, отколкото изглеждам.
— Докажи го.
Зарек я сграбчи за китките и тя се задърпа.
— Пусни ме.
— Защо? Отвращавам ли те?
Саша изръмжа. Силно.
Астрид престана да се съпротивлява и отправи свиреп поглед натам, където се надяваше, че се намира лицето му.
— Зарек — заяви твърдо. — Причиняваш ми болка. Пусни ме.
За нейно изумление, той го направи. Отдръпна се съвсем мъничко, ала гневното му присъствие беше все така осезаемо. Потискащо. Плашещо.
— Направи нещо умно, принцесо — изръмжа той в ухото й. — Стой далеч от мен.
И с тези думи тя го чу да се отдалечава.
— Виновен е! — рязко отсече Саша. — Астрид, осъди го.
Ала тя не бе в състояние да го стори. Още не. Въпреки че Зарек я плашеше. Въпреки че в този момент действително изглеждаше неуравновесен и ужасяващ.
Само че не я беше наранил наистина. Просто я беше уплашил, а това не бе нещо, заради което някой би трябвало да умре.
След всичко, което се беше разиграло току-що, тя прекрасно можеше да си представи как една нощ му пада пердето и той избива всички в повереното на грижите му село.
Дали щеше да избухне по този начин и с нея?
Тъй като беше безсмъртна, не би могъл да я убие, но определено би могъл да я нарани.
Друг, не толкова съвестен съдия като нищо би произнесъл присъдата си въз основа на действията му тази нощ. Самата Астрид също се изкушаваше, ала нямаше да го стори. Все още не.
— Добре ли си? — попита Саша, когато Астрид отказа да отговори на настояването му да обяви присъдата си.
— Да.
Само че това беше лъжа и тя имаше чувството, че Саша го знае. Зарек я ужасяваше по начин, по който не го беше правил никой друг преди него.
През вековете тя бе съдила безброй мъже и жени. Убийци, предатели, богохулници. За каквото се сети човек. Но никога не бе изпитвала страх от когото и да било от тях. Никой от тях не я бе изпълвал с желание да избяга при сестрите си за защита.
А Зарек я караше да чувства точно това.
У него имаше нещо, което не беше нормално. Астрид бе свикнала да си има работа с хора, мъчещи се да скрият лудостта си. Мъже, които можеха да играят ролята на доблестни герои, докато в действителност бяха студени и жестоки.
Зарек беше избухнал и все пак не я беше наранил. Поне засега.
Само че грубиянското му сплашващо държание трябваше да изчезне.
Астрид си спомни думите на Ахерон: Някои неща се виждат само със сърцето…
Какво се криеше в сърцето на Зарек?
Астрид изпусна дъха си и опита да открие Зарек с помощта на сетивата си.
Както и преди — напълно безуспешно. Сякаш толкова бе свикнал да се крие, че никой не можеше да усети присъствието му. Дори и някой със сетива като нейните.
— Къде е? — попита тя Саша.
— В стаята си, мисля.
— Ти къде си?
Саша се приближи и седна в краката и.
— Артемида е права. Заради доброто на човечеството той трябва да бъде умъртвен. С този мъж нещо ужасно не е наред.
Астрид го погали зад ушите, докато обмисляше думите му.
— Не знам. Ахерон е сключил сделка с Артемида, за да мога да съдя Зарек. Не би го сторил без причина. Само един глупак би сключил сделка с Артемида просто ей така. А Ахерон далеч не е глупак. У Зарек трябва да има нещо добро, иначе…
— Ахерон винаги е готов да се пожертва заради хората си. Все така прави — изсумтя Саша.
Само че Астрид знаеше, че не е така. Ахерон винаги правеше това, което бе най-добро за всички. Никога досега не се беше бъркал, когато някой Нощен ловец трябваше да бъде съден или екзекутиран, а ето че лично я беше помолил да бъде съдница на този ловец.
Преди деветстотин години не беше позволил Зарек да бъде убит заради унищожаването на селото му и избиването на невинните хора.
Ако Зарек действително представляваше заплаха, Ахерон никога не би се пазарил за изслушване, нито пък би допуснал Нощният ловец да остане жив. Тук трябва да се криеше още нещо.
Астрид трябваше да се довери на Ахерон.
Трябваше.
4
Зарек седеше сам в стаята си и гледаше през дръпнатите завеси как снегът се сипе навън. Беше се настанил в люлеещия се стол, ала стоеше неподвижен. След избухването си беше обиколил къщата, за да смени крушките и да вдигне изпопадалите картини. Сега всичко бе потънало в зловеща тишина.