Трябваше да се махне оттук, преди отново да е изригнал. Защо ли бурята не отслабваше?
Лампата в коридора светна, заслепявайки го за миг, и той се намръщи.
Защо й беше на Астрид осветление, при положение че беше сляпа?
Чу я да отива към работния кабинет. Част от него искаше да се присъедини, да говори с нея. Ала открай време не го биваше в празните приказки.
Не знаеше как да води безцелни разговори. Никой никога не се бе интересувал от това, което той имаше да каже.
Така че той си мълчеше.
— Саша?
Звукът на мелодичния й глас го сряза като натрошено стъкло.
— Остани тук за малко, докато отново запаля огъня.
Зарек почти се изправи, за да й помогне, но си заповяда да остане на мястото си. Дните му като слуга на богатите бяха приключили. Ако тя искаше огън, беше точно толкова способна да си го накладе, колкото и той.
Разбира се, той виждаше къде бяха подпалките, а и ръцете му бяха загрубели от тежката работа.
Нейните бяха нежни. Деликатни.
Крехки ръце, които можеха да даряват утеха…
Преди да си даде сметка какво прави, Зарек вече отиваше към кабинета.
Откри Астрид коленичила пред огнището, да се опитва да сложи нови цепеници върху желязната решетка. Трудно и беше и тя правеше всичко по силите си, за да не се изгори.
Без да каже и дума, Зарек я дръпна назад.
Тя ахна уплашено.
— Не ми се пречкай — изръмжа той.
— Аз не ти се пречкам. А ти на мен.
Когато тя отказа да помръдне, Зарек я вдигна и я сложи в едно тъмнозелено кресло.
— Какво правиш? — попита тя със слисано изражение.
— Нищо. — Зарек се върна при огнището и се залови с огъня. — Не мога да повярвам, че при всичките ти пари нямаш някой, който да ти помага.
— Не се нуждая от ничия помощ.
Думите й го накараха да поспре.
— Нима? И как се оправяш сама?
— Оправям се. Не понасям да се държат с мен, сякаш съм безпомощна. Умея да се грижа за себе си не по-зле от когото и да било.
— Браво на теб, принцесо.
И все пак усети как го залива нова вълна на уважение. В света, в който той бе отрасъл, жени като нея не вършеха каквото и да било сами. Вместо това си купуваха хора като него, за да изпълняват всяка тяхна прищявка.
— Защо непрекъснато ме наричаш „принцесо“?
— Е, не си ли точно това? Драгоценното слънчице на родителите ти?
Тя се намръщи.
— Откъде знаеш?
— Надушвам го по теб. Ти си една от онези, които през целия си живот не са имали никакви грижи нито за миг. Каквото си поискала, си го получавала.
— Не всичко.
— Така ли? И какво ти е липсвало?
— Зрението ми.
Зарек замлъкна, когато думите и отекнаха в ушите му.
— Е, да, кофти е да си сляп.
— Откъде би могъл знаеш?
— Защото съм го изживял.
— Бил си сляп? — попита Астрид.
Зарек не отговори. Не можеше да повярва, че е допуснал думите да му се изплъзнат. Никога не беше говорил за това, нито дори с Джес.
Единствено Ахерон знаеше и за щастие, беше запазил тайната му.
Тъй като нямаше никакво желание за втори път тази вечер да се връща към миналото и болката, която го очакваше там, той излезе от кабинета и се върна в стаята си, където заключи вратата, за да изчака на спокойствие утихването на бурята.
Поне докато беше сам, нямаше защо да се тревожи, че може да предаде сам себе си или да нарани някого.
Ала докато седеше в стола, не образи от миналото го измъчваха. А уханието на рози и дърво, светлите очи на една жена.
Споменът от усещането на меката и хладна буза под пръстите му. Влажната разрошена коса, която обрамчваше женствени, съблазнителни черти. Жена, която не се отдръпваше от него, нито се свиваше уплашено.
Тя беше удивителна и пълна с изненади. Ако беше някой друг, Зарек би могъл дори да се върне в кабинета, където тя седеше с вълка си, и да я разсмее. Само че той не знаеше как да накара някого да се разсмее. Разбираше от хумор, разпознаваше иронията, но не беше от онези, които разправят шеги или извикват усмивки у другите. Особено пък у една жена.
Този факт никога досега не го беше притеснявал.
Ала не и тази вечер.