— Ти си този, който се оплаква, че трябва да гледа гол мъж. Мислех, че би предпочел да го видиш с малко повече дрехи.
— Оплаквам се и от това, че трябва да пикая навън и да ям от купи, но не виждам да си ми позволила да използвам тоалетната и да се храня с прибори, когато той е наоколо.
Астрид поклати глава.
— Ще престанеш ли? Мрънкаш като някоя досадна старица.
Тя избра един дебел пуловер.
— Не — сопна се Саша. — Не и виненочервеният пуловер. Той ми е любимият.
— За бога, Саша! Толкова си разглезен!
— А това си е моят пуловер. Върни ми го.
Астрид стана, за да го занесе на Зарек.
Саша я последва, като не спираше да се оплаква.
— Ще ти купя нов — обеща Астрид.
— Не искам нов. Искам този.
— Той нищо няма да му направи.
— Как ли пък не. Я му виж дрехите. Съсипани са. Освен това не искам тялото му да докосва нещо, което аз нося. Ще го зарази.
— О, всемогъщи богове, Саша! Няма ли най-сетне да пораснеш! Вече си на четиристотин години, а се държиш като кутре. Не е, като да има въшки или нещо такова.
— Има!
Астрид погледна сърдито надолу към крака си, където усещаше докосването му. Той стисна пуловера със зъби и го изтръгна от ръцете й.
— Саша! — сопна се тя на глас и се затича след него. — Дай ми пуловера или, кълна се, наистина ще накарам да те кастрират.
Вълкът се втурна през къщата и Астрид го последва с цялата бързина, на която беше способна, като разчиташе на паметта си за това, къде се намират предметите.
Някой беше преместил малката масичка. Тя изохка, когато кракът и се удари в ръба, и изгуби равновесие. Протегна ръце, за да се подпре, но усети как масичката се накланя, поддавайки под тежестта и. Стъкленият плот падна настрани и предметите върху него се разхвърчаха.
Нещо я удари по главата и се строши.
Астрид замръзна, боейки се да помръдне. Не знаеше какво се бе счупило, но звукът не можеше да бъде сбъркан.
Къде беше стъклото?
С разтуптяно сърце, тя прокле слепотата си. Не смееше да помръдне от страх да не се пореже.
— Саша?
Той не отговори.
— Не се движи. — От дълбокия заповеднически глас на Зарек по гърба и полазиха тръпки.
Миг по-късно две силни ръце я вдигнаха от пода с ужасяваща лекота и тя се оказа притисната до жилаво, кораво като скала тяло. Тяло, чиито мускули се движеха при всяка крачка, докато я изнасяше от кабинета.
Астрид обви ръце около широки, мъжествени рамене, които се напрегнаха при допира й. Дъхът му падаше върху лицето й и от него сякаш цялото и тяло се разтапяше.
— Зарек? — предпазливо попита тя.
— В къщата има ли друг, който би могъл да те вдигне на ръце и за когото би трябвало да знам?
Астрид се престори, че не чува сарказма му, докато той я отнасяше в кухнята, където я сложи да седне на един стол.
В мига, в който вече не усещаше топлината му, Астрид почувства, че тя й липсва, и гърдите й се свиха от странна болка, която нито очакваше, нито разбираше.
— Благодаря ти — тихичко рече тя.
Вместо отговор го чу да излиза от стаята.
Върна се няколко минути по-късно и изсипа нещо в кошчето за боклук.
— Не знам какво си направила на Скуби — каза той, а тонът му беше почти нормален, — но се е сврял в един ъгъл, лежи върху някакъв пуловер и ми ръмжи.
Астрид сподави желанието си да се разсмее при този образ.
— Просто се държи лошо.
— Е, там, откъдето аз идвам, когато някой се държи лошо, яде бой.
Астрид се намръщи при думите му и чувството, криещо се зад тях.
— Понякога да разбереш, е по-важно от това, да накажеш.
— А понякога не е.
— Може би — прошепна тя.
Зарек пусна чешмата — звучеше така, сякаш отново си мие ръцете. Странно, май го правеше доста често.
— Събрах всички стъкла, които успях да намеря — каза той надвиквайки звука от течащата вода. — Ала кристалната ваза на масата се е счупила доста гадно. Няма да е лошо през следващите дни да влизаш там с обувки.
Астрид бе странно трогната от действията и предупреждението му. Тя се изправи и прекоси стаята, за да застане до него. Въпреки че не го виждаше, можеше да го почувства. Усещаше топлината му, силата му.