Суровата му чувственост, от която по тялото й пробягваха тръпки, съблазняваше я, разпалваше желанието и.
Една непозната част от нея копнееше да протегне ръка и да докосне гладката мургава кожа, която я мамеше с обещание за първична жар. Не беше забравила как изглежда кожата му. Начинът, по който светлината играеше върху нея.
Искаше да притегли устните му към своите и да почувства вкуса им. Да види дали би могъл да бъде нежен.
Или щеше да бъде груб и властен?
Би трябвало да е потресена от мислите си. Като съдница не би трябвало да изпитва подобно любопитство, но като жена то беше по-силно от нея.
Много отдавна не бе пожелавала някой мъж. Дълбоко в нея дори имаше частица, която жадуваше да открие у него добротата, в която Ахерон вярваше.
Нещо, което също не бе пожелавала от векове.
Добротата на Зарек беше толкова нелогична.
— Откъде разбра, че се нуждая от теб?
— Чух трошене на стъкло и се досетих, че си хваната в капан.
Астрид се усмихна.
— Беше много мило от твоя страна.
Изпита чувството, че той се взира в нея. И от тази мисъл й стана горещо. Гърдите и се втвърдиха.
— Изобщо не съм мил, принцесо. Вярвай ми.
Не, не беше мил. Беше корав. Бодлив и странно пленителен. Като див звяр, който трябваше да бъде опитомен.
Ако изобщо някой би могъл да опитоми някого като него.
— Опитвах се да ти дам малко дрехи — тихо каза тя, мъчейки се да си възвърне контрола над тялото си, което като че ли отказваше да се вслуша в повелите на здравия разум. — На дъното на дрешника ми има доста пуловери, ако искаш да си вземеш назаем.
Издавайки презрителен звук, Зарек спря чешмата и си откъсна хартиена кърпа, за да се избърше.
— Дрехите ти няма да ми станат, принцесо.
— Не са мои. А на един приятел.
На Зарек му беше трудно да диша, когато тя беше толкова близо до него. Достатъчно би било просто да се наведе съвсем лекичко и можеше да целуне полуотворените й устни.
Протегнеше ли се, щеше да я пипне.
А най-страшното бе колко много му се искаше да я докосне. Как копнееше да се притисне в нея и да усети меките й извивки до коравите мъжки линии на своето тяло.
Не помнеше някога да бе искал каквото и да било по-силно от това.
Затвори очи и в миг бе възпламенен от образа на тях двамата, голи. Видя се как я слага върху кухненския плот пред себе си, за да може да я чука до забрава. Как ту се плъзва в нейната топлина, ту отново излиза, докато не се умори така, че да не може да се държи на крака. Прекалено изцеден, за да помръдне.
Искаше да усети топлината на кожата й, галеща неговата. Дъха й върху плътта си.
А повече от всичко искаше уханието й върху кожата си. Да познае какво е да притежава жена, която не показва страх или презрение към него.
През всички тези векове никога не беше чукал жена, за която не е платил. А през по-голямата част от времето не разполагаше дори с това.
Толкова дълго беше сам…
— Къде е този твой приятел? — Гласът му изведнъж стана хриплив при мисълта за Астрид с друг мъж. Болеше по начин, по който не би трябвало.
В този миг Саша влезе в стаята и излая, вперил поглед в тях.
— Приятелят ми умря — заяви Астрид без колебание.
Едната вежда на Зарек подскочи.
— Как?
— Ммм, хвана парвовирус.
— Това не беше ли кучешко заболяване?
— Да. Истинска трагедия.
— Ей! — намеси се Саша. — Това беше подло.
— Дръж се прилично или ще направя така, че наистина да хванеш парвовирус.
Зарек се поотдръпна от нея.
— Липсва ли ти?
Астрид поглед натам, откъдето се носеше джафкането на Саша.
— Не, не бих казала. Беше голяма напаст.
— Ще видиш ти една напаст, нимфо. Само почакай.
Астрид преглътна усмивката си.
— Е, искаш ли дрехите? — попита тя Зарек.
— Защо не.
Тя го поведе към стаята си.
— Толкова си гадна — изръмжа Саша. — Само почакай. Ще ми платиш за това. Сещаш ли се за онова одеяло, което толкова обичаш? Отпиши го. И ако бях на твое място, не бих си обул пантофите след това.
Астрид не му обърна внимание.
Зарек не каза нищо, когато тя го въведе в стаята си, издържана в пастелни розови тонове. Всичко бе така женствено и изящно. Ала онова, от което го проряза болка, беше уханието във въздуха.