Рози и дъх на запалено дърво.
Миришеше като нея.
Миризма, от която той стана толкова корав, че го заболя. Възбудата му се притисна в ципа на панталоните, умолявайки го да стори нещо повече от това, просто да я гледа.
Против волята си, Зарек поспря поглед върху леглото и. Толкова лесно можеше да си я представи заспала там. Устните й — полуотворени, тялото й — отпуснато и голо…
Бледорозовите завивки, увити около голите й крака.
— Ето.
Трябваше да се насили да премести очи от леглото към дрешника.
Тя се беше дръпнала настрани, за да му даде достъп до мъжките дрехи, сгънати прилежно в ракитен кош за пране.
— Вземи каквото си поискаш.
На това му се казваше двусмислено предложение. Проблемът беше, че онова, което той искаше най-много, определено не беше в коша. Така че Зарек и благодари, след което изрови черен пуловер и сиво поло, които не би трябвало да са му прекалено малки.
— Ще се преоблека в стаята си — каза той, макар да се чудеше защо се хаби. Сякаш я беше грижа дали ще излезе от спалнята й, или не. Не беше, като да може да го види.
У дома си той се разхождаше полугол през половината време. Само че това не беше особено възпитано, нали?
И откога пък стана възпитан?
От тази вечер, както изглеждаше.
Саша излая след него, докато той излизаше, а след това се втурна в стаята и залая срещу Астрид.
— Млъкни, Саша — каза тя. — Или ще спиш в гаража.
Без да им обръща внимание, Зарек се върна в стаята си, за да се преоблече.
Затвори вратата, сложи чистите дрехи настрани и остана да стои така, обзет от адски странно чувство. Тя му беше предложила просто дрехи. И подслон.
Легло.
Храна.
Погледът му се плъзна из елегантната, скъпо обзаведена стая. Тук се чувстваше изгубен. Несигурен в себе си. Никога през живота си не беше изпитвал нещо такова.
Тук се чувстваше като човек.
И най-вече — чувстваше се добре дошъл. Нещо, което не бе усещал дори с Шарън.
Като всички други, които беше познавал през вековете, Шарън вършеше това, за което той й плащаше. Ни повече, ни по-малко. Всеки път, когато беше край нея, имаше чувството, че й се натрапва.
Шарън беше официална и хладна, особено след като той беше отказал предложението й за нещо повече между тях. Никога не бе успял да се отърве от усещането, че част от нея се бои от него. Част, която го държеше под око, особено когато дъщеря й беше наблизо… сякаш очакваше да го хванат лудите или нещо такова.
Това го обиждаше, но пък той толкова беше свикнал с обидите, че просто не му обръщаше внимание.
Ала с Астрид не се чувстваше по този начин. Тя се отнасяше с него така, сякаш беше нормален. И на него му беше лесно да забрави, че не е.
Облече се бързо и се върна в кабинета, където Астрид се беше излегнала на хълбок върху дивана и четеше книга на брайловата азбука. Саша се беше свил в краката й и при появата му вдигна глава, а в сивите вълчи очи, които впери в него, имаше нещо, което страшно приличаше на омраза.
Зарек, който по пътя беше взел ножа за белене от кухнята, си избра друго парче дърво.
— Как така си се сдобила с вълк за домашен любимец? — попита, докато се настаняваше в стола, който беше най-близо до камината, та да може да хвърля стърготините направо в огнището.
И сам не знаеше защо говори с нея. Обикновено не би се хабил, ала с нея усещаше странно любопитство към живота и.
Астрид се пресегна и погали вълка в краката си.
— Не съм сигурна. Досущ като теб, и него намерих ранен, прибрах го и го излекувах. И оттогава е с мен.
— Учудвам се, че те е оставил да го опитомиш.
Тя се усмихна.
— Аз също. Не беше лесно да го накарам да ми се довери.
Зарек помисли върху това за минута.
— „Трябва да бъдеш много търпелив — отговори лисицата. — Отначало ще седнеш малко по-далечко от мене, ей така, в тревата.“9
Астрид зяпна от изумление, когато Зарек продължи да цитира един от любимите й пасажи. Едва ли би била по-слисана, ако я беше замерил с нещо.
— Чел си „Малкият принц“?
— Един-два пъти.
Ще да е било повече от това, за да може да го цитира така безпогрешно. Астрид отново се наведе, за да докосне Саша, така че да може да види Зарек.
Той седеше по диагонал от нея и дялкаше парче дърво. Светлината на огъня играеше в очите му с цвят на среднощно небе, черният пуловер обгръщаше плътно тялото му и макар лицето му да беше покрито с няколкодневна брада, Астрид отново бе поразена от това, колко е красив.