Докато работеше, у него имаше нещо почти умиротворено. Поетично изящество, което се бореше със суровата цинична извивка на устата му. Със смъртоносната аура, която го обвиваше по-плътно от черните му дънки.
— Обожавам тази книга — тихичко каза тя. — Винаги е била една от любимите ми.
Зарек не отговори. Просто си седеше там, придържайки внимателно парчето дърво, докато дългите му тънки пръсти се движеха изящно по него. За първи път въздухът наоколо не изглеждаше толкова нагнетен. Така опасен.
Не би го нарекла точно укротен, но не беше и така злокобен.
— Като дете ли си го чел? — попита Астрид.
— Не — тихичко отвърна той.
Астрид наклони глава на една страна, наблюдавайки го как работи.
Той спря и се обърна, поглеждайки я смръщено.
Астрид пусна Саша и се облегна назад.
Без да помръдва, Зарек продължи да се взира в нея и палето й. Тук имаше нещо много странно — казваха му го всичките му инстинкти. Той впи поглед в Саша.
Ако не знаеше, че не е възможно…
Ала какво би търсил върколак в Аляска заедно с една сляпа жена? Заради магнитните полета тук на някой от Аркадия или Катагария би му било трудно да поддържа постоянна физическа форма, докато електроните във въздуха противодействаха на магията му.
Не, не беше никак вероятно.
И все пак…
Зарек премести поглед от тях към орнаменталния часовник на полицата над камината. Беше почти четири сутринта. За него все още беше рано, но повечето хора нямаха неговия режим.
— Винаги ли стоиш до толкова късно, принцесо?
— Понякога.
— Нямаш ли работа, за която трябва да ставаш рано?
— Не. Имам наследствени пари. Ами ти, принце от приказките?
Ръката на Зарек трепна при думите й. Наследствени пари. Тя беше дори по-фрашкана с пари, отколкото той подозираше.
— Сигурно е хубаво да не трябва да работиш.
Горчивината в гласа му не убягна от вниманието на Астрид.
— Не харесваш хората, които имат пари, нали?
— Не съм специално настроен против никого, принцесо. Мразя всички еднакво.
Да, беше чула това за него. Чула бе от Артемида, че той е недодялан, груб и невъзпитан, и най-отвратителният задник, когото богинята бе срещала някога.
Което от устата на Кралицата на отвратителността означаваше много.
— Не отговори на въпроса ми, Зарек. С какво се занимаваш?
— Това-онова.
— Това-онова, а? Значи си скитник?
— Ако кажа, че съм, ще ме изхвърлиш ли?
Въпреки че тонът му беше равен и безстрастен, Астрид усети, че наистина иска да чуе отговора й. Че част от него наистина иска тя да го изхвърли.
Че го очакваше.
— Не, Зарек. Вече ти казах, тук си добре дошъл.
Зарек спря да дялка и се загледа в огъня; думите й го накараха да потрепери. Но не пламъците виждаше, а лицето й. Милият й глас отекваше дълбоко в сърце, което той мислеше, че отдавна е мъртво.
Никой никога не му бе казвал, че е добре дошъл където и да било.
— Бих могъл да те убия и никой няма да разбере.
— Ще ме убиеш ли, Зарек?
Зарек потръпна, завладян от спомени. Видя се как върви между телата в опустошеното си село. Гледката им, с гърла, от които бликаше кръв, домовете им — обхванати от пламъци…
Той би трябвало да ги защитава.
А вместо това ги беше избил до един.
И дори не знаеше защо. Не помнеше нищо, освен обзелата го ярост. Жаждата за кръв и разплата.
— Надявам се, че не, принцесо — прошепна той.
След това стана, върна се в стаята си и заключи вратата.
Можеше само да се надява, че и тя ще стори същото.
5
Часове по-късно Астрид слушаше тежкото дишане на Зарек, който спеше неспокойно. Сега къщата беше тиха, в безопасност от неговия гняв. Въздухът беше изгубил злата си аура и всичко изглеждаше умиротворено, с изключение на мъжа, който сякаш беше измъчван от кошмар.
Астрид беше изтощена, но въпреки това не искаше да си ляга. Твърде много въпроси не й даваха мира.
Колко и се искаше да може да поговори с Ахерон за Зарек и да го попита какво според него у Нощния ловец заслужава да бъде спасено. Само че Артемида се беше съгласила на този процес само при положение че Ахерон стои настрани и не прави нищо, с което да повлияе на присъдата. Ако Астрид опиташе да говори с него, Артемида щеше да сложи край на всичко и начаса да убие Зарек.