Астрид за първи път чуваше за нещо подобно.
— Никога?
— Понякога някой Скотос отива при него, когато заспи, но те го правят само за да вземат част от яростта му за себе си. А тя е толкова наситена, че никой от тях не може да издържи дълго, преди да трябва да си тръгне.
Астрид беше поразена. Скотите бяха малко по-добри от демони. Братя и сестри на Ловците на сънища, те изсмукваха човешките емоции и ги използваха, за да могат самите те отново да почувстват нещо. Оставени без контрол, те бяха неимоверно опасни и можеха да убият онзи, когото „лекуваха“.
Вместо да помогне на Зарек, посещението на един от тях още повече щеше да задълбочи лудостта му.
— Защо е такъв? Какво подклажда лудостта му?
— Какво значение има? — попита М’Адок. — Казано ми бе, че го чака смърт.
— Обещах на Ахерон преди това да го съдя. Ще умре само ако аз кажа така.
— В такъв случай спести си усилията и нареди да бъде убит.
Защо всички толкова искаха Зарек да умре? Астрид просто не бе в състояние да проумее подобна враждебност към него. Нищо чудно, че той се държеше по този начин.
Дали някой изобщо го харесваше?
Нито веднъж, през цялата вечност, М’Адок не се бе изказвал така остро за когото и да било.
— Това съвсем не е типично за теб. — Астрид го чу как си пое дълбоко дъх, а ръката му върху рамото и се напрегна.
— Едно бясно куче не може да бъде спасено, Астрид. За всички, дори и за кучето е най-добре да бъде убито.
— Светът на сенките е за предпочитане пред този на живите? Ти да не полудя?
— В случая на Зарек — да.
Астрид беше потресена.
— Ако беше така, Ахерон би се смилил над него и не би ме помолил да го съдя.
— Ахерон не го убива, защото би било почти като да убие самия себе си.
Астрид помисли над това за миг.
— Какво искаш да кажеш? Та те изобщо не си приличат.
Имаше чувството, че М’Адок изпитва ума и със своя.
— Между Ахерон и Зарек има много общо. Неща, които повечето хора не могат нито да видят, нито да разберат. Според мен Ахерон вярва, че ако Зарек не може да бъде спасен, същото важи и за него.
— Спасен от какво?
— От себе си. И двамата имат склонността да избират своята болка. Просто не правят избора мъдро.
Астрид усети, че при тези думи я обзема странно чувство. Една мъничка, пронизваща болка в стомаха. Нещо, което не беше изпитвала от дълго време насам. Заболя я и за двамата мъже.
Най-вече — за Зарек.
— Как така избират своята болка?
М’Адок отказа да обясни повече. Но той често го правеше. Да си имаш вземане-даване с боговете на съня, бе почти толкова изнервящо, колкото да общуваш с някой оракул.
— М’Адок, покажи ми защо Зарек е бил изоставен от всички.
— Не мисля, че искаш…
— Покажи ми — настоя тя.
Трябваше да знае и дълбоко в себе си подозираше, че това няма чак толкова общо с работата й, колкото й се искаше. Потребността да знае беше повече лична, отколкото професионална.
Гласът на М’Адок беше напълно безстрастен:
— Против правилата е.
— Каквито и да са последствията, ще ги понеса. А сега ми покажи. Моля те.
М’Адок я сложи да седне на леглото.
Астрид се отпусна назад и го остави да я изкуши в сън. Той и събратята му имаха няколко серуми, с чиято помощ приспиваха, а освен това можеха да използват и мъгла от Уинк, който беше по-нисш бог на съня.
Също като други богове, и Ловците на сънища много отдавна използваха Уинк и неговата мъгла, за да контролират хората.
Независимо кой метод изберяха, ефектът му беше почти незабавен.
Астрид не бе сигурна какво точно използва М’Адок върху нея, но едва бе затворила очи и ето че вече се носеше към царството на Морфей.
Тук тя виждаше дори когато съдеше някого. Именно затова открай време обичаше да сънува по време на задачите си.
М’Адок се появи до нея. В това царство мъжествената му красота бе още по-удивителна.
— Сигурна ли си?
Тя кимна и М’Адок я преведе през няколко врати, докато не се озоваха в палата на Фантозис. Тук един калитехнис, или господар на съня, можеше да се движи през сънищата на когото и да било. Можеха да отидат в миналото и в бъдещето, и дори в царства, които човешкият ум не можеше да обхване.
М’Адок спря пред една врата.
— Сънува за миналото си.
— Искам да го видя.
М’Адок се поколеба за миг, сякаш водеше спор със себе си, но най-сетне отвори вратата.