— Сими — този път той натърти името й.
Демонът се нацупи и като долетя до лявата му страна, се върна под формата на стилизирана птица върху бицепса му.
Аш разтърка лекото парване, което го жегваше винаги когато Сими напускаше или се връщаше върху кожата му.
Артемида впи пълен със злоба поглед в новата форма на Сими. След това мина зад него и се облегна на гърба му, прокарвайки пръсти по образа на Сими.
— Един ден ще намеря начин да те отърва веднъж завинаги от звяра, почиващ върху ръката ти.
— О, да, ще го направиш и още как — каза той, събирайки силите си, за да понесе допира на Артемида, която се бе прилепила до гърба му, а дъхът и докосваше кожата му.
Това бе нещо, което Аш открай време едва изтърпяваше и което тя знаеше, че ненавижда.
Той я погледна през рамо.
— А един ден аз ще намеря начин да се отърва от звяра, почиващ върху гърба ми.
Астрид седеше сама в атриума и четеше любимата си книга, „Малкият принц“ на Антоан дьо Сент Екзюпери. Независимо за кой път я четеше, винаги откриваше нещо ново. А днес имаше нужда да открие нещо хубаво. Нещо, което да й напомни, че на света има красота. Радост. Щастие.
И повече от всичко искаше да открие надежда.
Лек ветрец се носеше откъм ухаещата на люляк река, промъкваше се между мраморните дорийски колони и повяваше над белия ракитен шезлонг, на който седеше тя. Трите и сестри бяха наминали за малко, но тя ги беше отпратила.
Дори те не бяха в състояние да я ободрят.
Уморена и обезверена, тя бе потърсила утеха в книгата си. В нея откриваше доброта… доброта, която липсваше у хората, които бе срещнала през живота си.
Нима нямаше никакво благородство? Никаква добрина?
Възможно ли бе човечеството най-сетне да ги е изличило?
Сестрите й, колкото и да ги обичаше, бяха също толкова безмилостни, колкото и всички останали. Напълно безразлични към молбите и страданията на всеки, който не бе свързан с тях. Вече нищо не бе в състояние да ги затрогне.
Астрид не помнеше кога бе плакала за последен път. Кога се бе смяла.
Беше като вцепенена.
Безчувствеността беше проклятието на тези като нея. Сестра й Ати много отдавна я бе предупредила, че избере ли да стане съдница, този ден неминуемо ще настъпи.
Млада, самонадеяна и глупава, Астрид безразсъдно бе пренебрегнала това предупреждение, убедена, че с нея никога не би могло да се случи нещо подобно. Никога не би могла да бъде безразлична към хората и тяхната болка.
Ала сега единствено книгите й я свързваха с чувствата на другите. Макар да не можеше да ги „изпита“, недействителните и приглушени емоции на героите по някакъв начин и даряваха утеха.
И ако беше способна на това, тя би заридала.
Астрид чу някой да се приближава зад нея. Тъй като не искаше никой да види какво чете, да не би да решат да я попитат защо, и тя да бъде принудена да признае, че е изгубила състрадателността си, тя мушна книгата под възглавницата на стола. След това се обърна и видя майка си да прекосява грижливо поддържаната морава, където пасяха малка групичка петнисти сърни.
При това не беше сама.
Артемида и Ахерон бяха с нея.
Пусната свободно, дългата червена коса на майка й се къдреше прелестно около лице, което не изглеждаше на повече от трийсет години. Темида носеше ушита по поръчка синя блуза с къси ръкави и панталон с цвят каки.
Никой не би я сметнал за гръцката богиня на правосъдието.
Артемида носеше класически гръцки пеплос, а Ахерон — обичайните си черни кожени панталони и черна тениска. Дългата руса коса падаше свободно около раменете му.
Астрид усети как по гръбнака и плъзва ледена тръпка — както винаги когато Ахерон беше наблизо. У него имаше нещо покоряващо и неустоимо.
И ужасяващо.
Никога не бе срещала друг като него. Той беше привлекателен по начин, който Астрид не бе в състояние да обясни. Сякаш самото му присъствие изпълваше всички с толкова неудържимо желание, че беше невероятно трудно да го гледаш, без да ти се прииска да разкъсаш дрехите му, да го събориш на земята и да го любиш в продължение на неизброими векове.
Ала имаше и още нещо, освен сексапила му. Нещо древно и първично. Нещо толкова могъщо, че даже боговете се бояха от него.