Астрид влезе първа. Двамата с М’Адок останаха встрани от сцената, далеч от всеки, който би могъл да ги види или усети. Не че имаше нужда, ала тя искаше да е сигурна, че по никакъв начин няма да се намеси в съня на Зарек.
Хората, които сънуваха, можеха да видят Ловците на сънища или скотите само ако самите богове им позволяха. Астрид не беше сигурна дали тя, като нимфа, беше невидима за Зарек, или не.
Тя се огледа из съня му.
Онова, което я порази най-силно, бе колко ярко е всичко. Повечето хора сънуваха в повърхностни щрихи, но в този случай всичко беше кристално ясно и така реално, както и светът, който беше оставила зад себе си.
Тя видя три момченца, застанали в древен римски атриум. На възраст между четири и осем години, те държаха пръчки в ръце и викаха през смях:
— Изяж го, изяж го, изяж го.
Друго момче, на около дванайсет години, притича покрай нея. Имаше поразителна черна коса и сини очи и забележително приличаше на мъжа, когото Астрид беше видяла през погледа на Саша.
— Това Зарек ли е?
М’Адок поклати глава.
— Марий, негов полубрат.
Марий изтича при останалите.
— Не иска да го направи, Марий — каза едно от другите момчета, преди да удари нещо на земята с пръчката си.
Марий я взе от ръката му и мушна купчинката в краката им.
— Какво има, робе? Да не би да си прекалено добър, за да ядеш огризки?
Астрид ахна, осъзнала, че купчинката на земята беше друго дете. Дете, облечено в дрипи, докато останалите се опитваха да го накарат да яде гнило зеле. То се беше свило на кълбо, закрило главата си с ръце, така че почти не приличаше на човешко същество.
Момчетата с пръчките продължаваха да го мушкат и удрят. Да го ритат, когато то не отвърна нито на ударите, нито на обидите им.
— Кои са всички тези деца? — попита тя.
— Полубратята на Зарек. — М’Адок се зае да ги изброи едно по едно. — Марий вече познаваш. Марк е онзи със сините дрехи и кафявите очи. Мисля, че е на девет. Най-малкият е Луций — той току-що е навършил пет години и е облечен в червено. Осемгодишният е Ескул.
— Къде е Зарек?
— На земята, закрил главата си с ръце.
Астрид потрепери, макар вече да подозираше, че е така. Не беше в състояние да откъсне очи от него. Той не помръдваше. Независимо колко силно го удряха, независимо какво му говореха. Просто си лежеше там, неподвижен като камък.
— Защо го измъчват?
Очите на М’Адок бяха тъжни и Астрид разбра, че той източва част от емоциите на Зарек, докато гледа момчетата.
— Защото могат. Баща им е Гай Магнус. Той управлявал всичко, включително и семейството си, с желязна ръка. Бил толкова зъл, че една нощ убил майка им, защото дръзнала да се усмихне на друг мъж.
Астрид беше потресена.
— Използвал робите си, за да научи синовете си на жестокост. Зарек имал злощастието да бъде едно от техните момчета за бой и за разлика от другите, нямал късмета да умре.
Астрид едвам разбираше какво и говори М’Адок. През живота си беше видяла много жестокост, но нищо не можеше да се сравнява с това. Невъобразимо бе, че им позволяваха да се държат с него по този начин, особено при положение че бяха от едно семейство.
— Каза, че са негови полубратя. Как така той е роб, когато те не са? Чрез мъртвата им майка ли е свързан с тях?
— Не. Баща им насилил една от гръцките робини на чичо им и така бил заченат Зарек. Когато се родил, майка му платила на една от слугините да го изнесе навън, та да умре от студ. Само че слугинята се смилила над него и вместо да го убие, се погрижила да бъде отнесен при баща му.
Астрид отново погледна към детето на земята. — Ала баща му също не го искал.
Каза го като факт — пределно ясно бе, че никой не е искал детето.
— Не. За него Зарек бил омърсен. Слаб. Във вените му може и да течала кръвта на баща му, но тя била смесена с кръвта на презряна робиня. Така че Гай предал Зарек на своите роби, които започнали да изкарват омразата си към баща му върху него. Всеки път, когато някой от робите или слугите се ядосал на бащата или братята на Зарек, момчето си го отнасяло заради тях. Израснал като изкупителната жертва на всички.
Пред очите на Астрид Марий сграбчи Зарек за косата и го издърпа нагоре. Дъхът и секна, виждайки състоянието, в което се намираше красивото му лице. Едва десетинагодишен, той беше белязан толкова лошо, че почти не приличаше на човешко същество.