— Какво има, робе? Не си ли гладен?
Зарек не отговори. Дърпаше ръката на Марий, мъчейки се да се отскубне, ала от устните му не се откъсна нито дума на протест. Сякаш знаеше, че не бива да го прави, или пък толкова беше свикнал да го малтретират, че изобщо не си даде труда.
— Пусни го!
Астрид се обърна и видя друго момче, горе-долу на годините на Зарек. Също като Зарек, и то имаше черна коса и сини очи и страшно приличаше на братята си.
Новодошлият се нахвърли на Марий и го накара да пусне Зарек, след което изви ръката на по-голямото момче зад гърба му.
— Това е Валерий — обясни М’Адок. — Друг от братята на Зарек.
— Какви ги вършиш, Марий! — скара му се Валерий. — Не бива да измъчваш по-слабите от теб. Погледни го само. Та той едва се държи на краката си.
Марий се откопчи от него и така силно зашлеви Валерий с опакото на ръката си, че момчето падна на земята.
— Ти си жалък, Валерий. Не мога да повярвам, че носиш името на дядо ни. Не правиш нищо друго, освен да го позориш.
И Марий изви презрително устни, сякаш присъствието на Валерий го отвращаваше.
— Ти си слаб. Пъзливец. Светът принадлежи единствено на онези, които са достатъчно силни, за да си го вземат. А ето че ти съжаляваш онези, които са прекалено слаби, за да се бият. Не мога да повярвам, че с теб сме излезли от една утроба.
Другите момчета се нахвърлиха върху Валерий, а Марий отново насочи вниманието си към Зарек.
— Прав си, робе — каза той, сграбчвайки го за косата. — Не струваш дори прогнило зеле. Тор е единственото, което заслужаваш за ядене.
Марий го хвърли към…
Астрид излезе от съня, неспособна да понесе онова, което знаеше, че ще последва.
Свикнала да не изпитва нищо към другите, сега тя беше завладяна от мощни чувства. Буквално трепереше от гняв и болка за него.
Как можеше нещо подобно да бъде допуснато? Как бе могъл Зарек да издържи живота, който му е бил отреден?
В този миг Астрид ненавиждаше сестрите си за тяхната роля в неговото детство.
Ала разбира се, дори мойрите не бяха в състояние да контролират всичко, и тя го знаеше. И все пак това не облекчи болката в сърцето и за едно момче, което би трябвало да бъде обичано и глезено. Момче, което бе пораснало и се бе превърнало в гневен, озлобен мъж.
Нищо чудно, че беше толкова суров! Как би могъл да бъде друг, когато през целия си живот се бе сблъсквал единствено с презрение?
— Предупредих те — каза М’Адок, присъединявайки се към нея. — Ето защо дори скотите отказват да посещават сънищата му. А с оглед на всичко, това е един от по-меките му сънища.
— Не разбирам как е оцелял — прошепна тя. — Как така не се е самоубил?
М’Адок я погледна внимателно.
— Единствено Зарек може да отговори на този въпрос.
Той и подаде малка стъкленичка и Астрид се взря в тъмночервената течност, която ужасно приличаше на кръв. Идиос. Рядък серум, приготвян от Ловците на сънища, който позволяваше, на тях или на някой друг, за мъничко да стане едно със сънуващия.
Използваше се в сънища, за да ги направлява и ръководи, така че един спящ да може да изпита живота на друг от първа ръка, та по-добре да го разбере.
Само трима от Ловците на сънища го притежаваха. М’Адок, М’Ордант и Д’Алериан и най-често го използваха върху хората, за да раздават разбиране и състрадание.
Една глътка и Астрид можеше да стане Зарек в неговите сънища.
Щеше да бъде той.
Да усеща всичките му емоции…
Това беше огромна стъпка и дълбоко в себе си тя знаеше, че направи ли я, никога няма да бъде същата.
От друга страна, възможно бе да открие, че у Зарек няма нищо, освен гняв и омраза. Че той действително е животното, което другите го обвиняваха, че е. Една глътка и щеше да узнае истината.
Астрид свали запушалката и отпи от стъкленицата.
Не знаеше какво сънува Зарек в момента и можеше само да се надява, че не е същото, което беше видяла преди малко.
Не беше.
Сега той беше на четиринайсет.
За миг Астрид си помисли, че слепотата и се е върнала, но после си даде сметка, че „вижда“ през очите на Зарек. Или по-точно — през окото на Зарек. Цялата лява половина на лицето я болеше всеки път щом опиташе да мигне. Клепачът му беше сраснал с бузата в белег, така че мускулите на лицето го боляха.
Дясното му око не беше затворено, но беше странно замъглено, сякаш страдаше от перде, и трябваше да минат няколко минути, преди спомените на Зарек да станат и нейни и Астрид да разбере какво се е случило.