Е, вече само една.
Стиснал здраво квадранса, той се отдалечи от пекарната толкова бързо, колкото му позволяваше съсипаното му тяло. Докато си проправяше път през тълпата, усети нещо влажно върху бузата си и когато го избърса, откри, че е кръв.
Въздъхна и заопипва главата си, докато не откри раната, точно над веждата си. Не беше дълбока. Само толкова, колкото да го боли.
Примирен с мястото си в живота, той избърса течащата кръв.
Всичко, което искаше, беше пресен хляб. Само един къшей. Толкова много ли беше това?
Огледа се наоколо, опитвайки се да открие друг хлебар с помощта на замъгленото си зрение и носа си.
— Зарек?
Гласът на Валерий го изпълни с паника. Хукна през навалицата обратно към тяхната вила, ала не беше стигнал много далеч, когато брат му го догони.
Желязна хватка го накара да се закове на място.
— Какво правиш тук? — попита Валерий, разтърсвайки грубо сакатата ръка на Зарек. — Имаш ли представа какво ще ти се случи, ако някой от другите те види?
Естествено, че имаше.
Само че беше прекалено уплашен, за да отговори. Цялото му тяло се тресеше от товара на ужаса му. Единственото, което бе в състояние да стори, беше да закрие лицето си, за да се предпази от ударите, които бе сигурен, че ще завалят всеки миг.
— Зарек! — Гласът на Валерий тегнеше от отвращение. — Защо поне веднъж не можеш да сториш това, което са ти казали? Кълна се, сигурно ти харесва да те бият. Иначе защо би правил нещата, които правиш?
И като го сграбчи за болното рамо, брат му го побутна към вилата им.
Зарек се препъна и падна.
Последната монета се изплъзна от ръката му и се търкулна по улицата.
— Не! — ахна той и запълзя след нея.
Валерий го хвана и го издърпа на крака.
— Какво ти става?
Зарек видя като в мъгла как едно дете вдигна монетата му и побягна нанякъде. Стомахът му се сви от глад; беше напълно победен.
— Исках само къшей хляб — каза той; сърцето му беше съкрушено, устните му потръпваха.
— У дома имаш хляб.
Не. Валерий и братята му имаха хляб. На Зарек даваха огризките, които дори останалите роби и кучетата отказваха да ядат. Поне веднъж в живота си искаше да сложи в уста нещо прясно, недокоснато от другиго преди него.
Нещо, в което никой не се беше изплюл.
— Какво е това?
Зарек се сви при звука на гръмовния глас, който винаги се врязваше в него като натрошено стъкло. Дръпна се назад, мъчейки се да стане невидим пред възседналия кон командир, макар да знаеше, че е невъзможно.
Той виждаше всичко.
Валерий изглеждаше също толкова ужасен, колкото се чувстваше и Зарек. Както винаги, когато се обръщаше към баща си, младежът заекна:
— Аз… аз… аз б-бях…
— Какво прави тук този роб?
Зарек направи крачка назад; очите на Валерий се разшириха и той преглътна мъчително — очевидно бе, че се опитва да измисли някаква лъжа.
— Н-н-ние отивахме на п-п-пазара — бързо каза Валерий.
— Ти и робът? — невярващо попита командирът. — Защо? Да не си искал да купиш нов камшик, с който да го биеш?
Зарек отчаяно се молеше Валерий да не излъже. Последиците за него винаги бяха по-лоши, когато Валерий лъжеше, за да го защити.
Само ако смееше да каже истината. Ала много отдавна бе научил, че робите никога не се обръщат към по-висшестоящите от тях. А пък на него, повече отколкото на всеки друг, му беше забранено да заговаря баща си.
— Ами, аз…
Баща му изръмжа някакво проклятие и изрита Валерий в лицето. Силата на удара беше такава, че го повали на земята и той остана да лежи до Зарек, а от носа му течеше кръв.
— Повдига ми се от това, непрекъснато да го глезиш.
Баща му слезе от коня и се нахвърли върху Зарек, който падна на колене и закри главата си с ръце, в очакване на неизбежния побой.
Баща му го изрита в ребрата, които все още го боляха.
— Изправи се, псе.
Зарек не можеше да диша от болка и от обзелия го ужас.
Баща му отново го срита.
— Ставай, проклет да си!
Зарек се насили да се изправи, въпреки че единственото, което искаше, бе да побегне. Ала отдавна се бе научил да не го прави. Това само още повече влошаваше наказанието му. Така че той остана на мястото си, готов да посрещне ударите.