Къщата на Астрид.
Предишната нощ беше пуснал пердетата, така че не можеше да види дали снегът е спрял, или не. Не че имаше значение. През деня той беше като хванат в капан.
Хванат в капан с нея.
Стана от леглото и пое по коридора към кухнята. Как му се искаше да си беше вкъщи. Определено се нуждаеше от сериозно питие. Не че водката можеше да прогони сънищата, които все още витаеха в ума му. Но поне щеше да поотвлече вниманието му от тях.
— Зарек?
Той се обърна при звука на нежния глас, помилвал го като копринена ласка, и тялото му реагира незабавно.
Достатъчно бе само да помисли за името й и начаса ставаше корав като камък и изпълнен с непреодолимо желание.
— Какво? — Не знаеше защо й отговори, при положение че обикновено не би го сторил.
— Добре ли си?
Зарек изсумтя. Никога през живота си не е бил добре.
— Има ли нещо за пиене в тази къща?
— Имам сок и чай.
— Алкохол, принцесо. Имаш ли нещо по-силничко?
— Само Саша и разбира се, ти.
Зарек погледна към дълбоките рани на ръката си, оставени от домашния и любимец. Ако беше който и да било друг Нощен ловец, досега да бяха зараснали. Ала за негов късмет, щеше да си ги запази още няколко дена.
Също като дупката на гърба.
Отвори хладилника с въздишка и извади портокаловия сок. Махна капачката и почти го беше допрял до устните си, когато си спомни, че не си е вкъщи и кутията не е негова.
Свирепата му част му каза да отпие въпреки това — тя така или иначе нямаше да разбере. Само че той не искаше да се вслуша в този глас. Отиде до шкафа, извади си чаша и я напълни.
Астрид едва-едва чуваше звуците, издаващи, че Зарек все още е в кухнята. Беше толкова тих, че тя трябваше да напрегне слуха си просто за да е сигурна.
Пристъпи напред и се насочи към мивката.
— Гладен ли си?
По навик, тя протегна ръка… и докосна топло голо бедро. То беше гладко и изкусително.
Приканващо.
Поразена от неочакваното усещане на дланта си върху голата му плът, Астрид прокара ръка по крака му, преди да си даде сметка, че той не носи никакви дрехи.
Зарек беше чисто гол в кухнята и.
Сърцето и заби лудешки.
Той се отдръпна от нея.
— Не ме докосвай.
Гневът в гласа му я накара да потрепери.
— Къде са ти дрехите?
— Не спя с дънки.
Ръката и гореше от спомена за кожата му под пръстите и.
— Е, трябваше да ги обуеш, преди да излезеш от стаята си.
— Защо? Ти си сляпа. Не е като да можеш да ме видиш.
Да, ама ако Саша беше буден, вече да е получил истеричен пристъп.
— Не е нужно да ми напомняш за недостатъците ми, принце от приказките. Вярвай ми, прекрасно си давам сметка, че не съм в състояние да те видя.
— Е, бъди благодарна за това.
— Защо?
— Защото не си струва да ме вижда човек.
Астрид едва не зяпна при искреността в гласа му. Мъжът, когото беше видяла през очите на Саша, не просто си струваше да бъде видян. Той беше поразително красив. Можеше да се мери с най-красивите мъже, които бе виждала.
Ала после си спомни съня му. Начинът, по който го бяха гледали някога. В ума си той все още беше окаяната отрепка, която другите биеха и ругаеха.
И от това на Астрид й се доплака за него.
— Съмнявам се — прошепна тя с усилие през буцата, заседнала в гърлото и.
— Недей.
Чу го как мина сърдито покрай нея и пое по коридора, а после затръшна вратата на стаята си.
Астрид остана в кухнята, чудейки се как да постъпи. Той бе така изгубен. И сега тя го разбираше.
Не, поправи се тя. Ни най-малко не го разбираше. Как би могла?
Никой никога не се бе осмелявал да се отнася към нея по начина, по който се бяха държали с него. Майка й и сестрите и биха убили всеки, дръзнал да я погледне с презрение. Те винаги я бяха бранили от света, дори когато тя се бореше да се откъсне от тях.
Зарек никога не бе познал какво е да го докоснат с обич. Никога не бе почувствал топлината на истинско семейство. Винаги бе живял в самота, която Астрид дори не бе в състояние да си представи.
Завладяна от тези новопоявили се чувства, тя не бе сигурна какво да направи. Ала искаше да му помогне. Излезе в коридора само за да открие, че той е заключил вратата на стаята си.
— Зарек?
Този път той отказа да й отговори.
Астрид въздъхна и облегна глава на стената, чудейки се дали изобщо има начин, по който да стигне до него. Начин, по който да спаси един мъж, който не искаше да бъде спасен.