Нареждането на Артемида накара Танатос да побеснее.
— Друг път ще спра!
Как ли пък не. В продължение на деветстотин години беше очаквал тази заповед. Очаквал бе възможност да си го върне на Зарек от Мизия. Никой, най-малкото пък Артемида, щеше да му попречи сега. Щеше да се разправи със Зарек или сам да умре.
Тази мисъл го накара да се усмихне. Артемида не разполагаше с чак такава власт, каквато си въобразяваше. В края на краищата именно неговата воля щеше да надделее.
А не нейната.
Тя не му беше никаква. Нищо повече от средство за постигане на целта, която твърдо си беше набелязал. Най-сетне щеше да си отмъсти.
Танатос заблъска по вратата на откъснатата от света колиба и чу как от другата страна се разнесоха ниски, панически звуци — аполити, които бързаха да скрият жените и децата си. Аполити, които живееха в страх от всеки, дошъл да ги търси.
— Аз съм светлината на лирата — каза Танатос, изричайки думи, които само един аполит или деймон би могъл да знае. Думи, използвани всеки път, когато деймон или аполит търсеше убежище при някого от своята раса. Фразата беше отпратка към родството им с Аполон, богът на слънцето, който ги беше проклел и изоставил.
— Как така си навън през деня? — Беше женски глас. Изпълнен със страх.
— Аз съм Дневният палач. Отворете вратата.
— Как можем да сме сигурни? — Този път му отговори мъж.
От гърлото на Танатос се откъсна ниско ръмжене. Защо изобщо искаше да помогне на тези хора? Та те бяха напълно безполезни.
Но после си спомни. Някога, много отдавна той беше един от тях. И също като тях би се крил, боейки се от скуайърите и Нощните ловци. От жалките човеци, които идваха за тях в светлината на деня.
Как само ги ненавиждаше всичките.
— Ще отворя вратата — предупреди ги той. — Почуках само за да може да я отключите и да се отдръпнете от лъчите на слънцето, преди да съм влязъл. Така че или я отключете, или ще я изкъртя.
Миг по-късно се разнесе изщракване.
Танатос си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и бавно отвори вратата. В мига, в който прекрачи прага и затвори зад себе си, към главата му се спусна лопата.
Той я улови и дръпна силно, измъквайки една жена от сенките.
— Няма да ти позволя да сториш зло на децата ми!
Танатос взе лопатата от ръцете й и я погледна подразнено.
— Вярвай ми, ако исках да ги нараня, ти не би могла да ми попречиш. Никой не би могъл. Ала не затова съм тук. Тук съм, за да убия един Нощен ловец, който преследва близките ви.
Облекчение се разля по красивото лице на жената и тя го погледна така, сякаш пред себе си имаше ангел.
— Значи, наистина си Дневният палач.
Думите бяха произнесени от мъжки глас и когато обърна глава, Танатос видя един деймон да излиза от сенките. Не изглеждаше на повече от двайсет и няколко години и като всички от расата си беше въплъщение на физическо съвършенство. Красив в младостта и физическия си облик, той имаше дълга руса коса, която падаше на плитки по гърба му. Върху дясната му буза бяха татуирани три кървавочервени сълзи.
Танатос начаса разпозна вида му.
Пред себе си имаше един от редките воини Спати, които бе дошъл да търси.
— Сълзите за децата ти ли са?
Деймонът кимна отсечено.
— Всяко от тях беше убито от Нощен ловец. На свой ред аз убих него.
Сърцето на Танатос се сви от болка. Аполитите нямаха избор и въпреки това биваха наказвани просто защото дръзваха да поискат живот вместо смърт. Зачуди се какво ли биха направили хората и Нощните ловци, ако им кажеха, че имат две възможности: да умрат мъчително в разгара на младостта си или да отнемат човешки души и да живеят.
Като обикновен аполит, Танатос беше готов да умре. Също като жена си…
Зарек беше лишил семейството му дори от тази възможност.
Обезумял, Нощният ловец бе минал през селото на Танатос, погубвайки всички в него. Мъжете едва бяха успели да скрият жените и децата, преди Зарек да ги изтреби до крак.
Никой, изпречил се на пътя му, не беше оцелял.
Никой.
Беше убивал аполити и деймони наред. И наказанието, отредено му за това престъпление, беше изгнание.
Изгнание!
Танатос бе завладян от ярост. Как смееше Зарек да живее в удобство през всички тези векове, докато споменът за онази нощ бе останал в сърцето на Танатос завинаги, като гнойна рана, която никога нямаше да бъде излекувана.