Той отблъсна болката настрани. Сега не беше моментът да остави гнева да го ръководи. Сега трябваше да бъде също толкова студен и пресметлив, колкото своя враг.
— На колко години си, деймоне? — попита Танатос.
— Деветдесет и четири.
Танатос повдигна вежди.
— Добре си се справил.
— Да, така е. Омръзна ми да се крия.
Танатос прекрасно познаваше това чувство. Нямаше нищо по-лошо от това, да си принуден да живееш в мрака. Като затворник.
— Не се страхувай. Нощните ловци няма да те преследват повече. Тук съм, за да се погрижа за това.
Мъжът се усмихна.
— Мислехме, че си просто една легенда.
— Всички добри легенди водят началото си от действителността. Нима майка ти не те е научила на това?
Очите на деймона потъмняха и придобиха измъчен вид.
— Бях едва на три, когато тя стана на двайсет и седем. Нямаше време да ме научи на нищо.
Танатос сложи утешително ръка на рамото му.
— Ще си върнем тази планета, братко мой. Бъди сигурен, отново настъпи нашият час. Ще призова останалите от расата ти и ще обединим войските си. Човеците няма да имат никой, който да ги защити.
— Ами Нощните ловци? — попита жената.
Танатос се усмихна.
— Те са приковани към нощта. А аз не съм. Мога да ги преследвам когато си поискам. — Той се разсмя. — Освен това съм недосегаем за тях. За всички тях аз съм Смъртта, а сега съм у дома си, при своите събратя. Заедно ще подчиним този свят и всички, които го обитават.
Зарек се събуди от миризмата на рай. Би си помислил, че сънува, ала сънищата му никога не бяха толкова приятни.
Лежеше в леглото и не смееше да помръдне. Боеше се, че апетитното ухание ще се окаже плод на въображението му.
Стомахът му изкъркори.
Чу как вълкът излая.
— Тихо, Саша. Ще събудиш госта ни.
Тези думи накараха Зарек да отвори очи. Гост. Никой, освен Астрид не го бе наричал така.
Мисълта му се върна към седмицата, която беше прекарал в Ню Орлиънс.
— Къде ще отседна — при теб, Кириан или Ник?
— Решихме, че ще е по-добре да имаш собствено жилище.
Думите на Ахерон сякаш бяха сритали нещо в него, което той дори не подозираше, че все още е живо. Никой никога не го беше искал край себе си.
Мислеше, че отдавна вече не го е грижа. И все пак, ето че простичките думи на Астрид докоснаха същата онази непозната част от него, която бяха жегнали и думите на Ахерон.
Зарек стана от леглото, облече се и отиде да я намери.
На прага на кухнята спря и загледа как тя приготвя палачинки в микровълновата. Справяше се забележително добре, като се имаше предвид слепотата и.
Вълкът го погледна и изръмжа.
Астрид наклони глава, сякаш се опитваше да го чуе.
— Зарек? В стаята ли си?
— На прага.
Не знаеше защо й отговори. Не знаеше защо още бе тук.
Вярно, бурята продължаваше да бушува, ала през вековете той беше излизал в не една и две бури като тази, когато живееше тук без никакви съвременни удобства. Имаше време, при това съвсем неотдавна, когато му се налагаше да си търси храна посред зима. Да топи сняг, за да има какво да пие.
— Направих палачинки. Не знам как ги обичаш, но имам боровинки и кленов сироп, или пък пресни ягоди, ако предпочиташ.
Зарек отиде до кухненския плот и посегна да си вземе чиния.
— Седни, аз ще ти ги донеса.
— Не, принцесо — остро отвърна той. След като самият той беше принуждаван да прислужва на другите, отказваше който и да било да прислужва на него. — И сам мога да си ги приготвя.
Тя вдигна ръце, сякаш се предава.
— Както кажеш, принце от приказките. Ако има нещо, което уважавам, то е някой, който сам може да се грижи за себе си.
— Защо ме наричаш така? Подиграваш ли ми се?
— Ти ме наричаш „принцесо“, аз ти казвам „принце от приказките“. Според мен е справедливо.
Неохотно отдавайки и дължимото уважение, Зарек посегна към чинийката с бекон, която стоеше край котлона.
— Как пържиш, след като не виждаш?
— В микровълновата. Просто натискам копчето.
Вълкът се приближи и подуши крака му. След това го погледна обидено и залая.
— Млъквай, Бенджи13 — изръмжа Зарек. — Не искам да слушам забележки за хигиената си от някой, който си ближе топките.
13
Кучето Бенджи, герой от детския научнофантастичен сериал „Бенджи, Закс и Звездния принц“. — Б.пр.