Грабна голяма пухкава зелена хавлия и отиде да се изкъпе.
Астрид чу пускането на водата и си пое дълбоко дъх, за да се успокои.
Странно, преди Саша да го спомене, дори не си беше дала сметка, че Зарек не се е къпал. Той не миришеше или нещо такова и толкова често си миеше ръцете, че Астрид беше предположила, че останалата част от него е също така чиста.
Върна се в кухнята и завари Саша да яде палачинките на Зарек.
— Какво правиш?
— Той не ги искаше. Започнаха да изстиват.
— Саша!
— Какво? Храната не бива да се похабява.
Астрид поклати глава и отиде да направи още палачинки за Зарек. Може би, след като си вземеше душ, щеше да е по-общителен.
Не беше. Ако изобщо беше възможно, докато нагъваше палачинките, беше дори още по-навъсен.
— Отвратителен е — каза и Саша. — Яде като животно. Бъди благодарна, че си сляпа.
— Саша, престани да се заяждаш.
— Какво ти заяждане! Използва вилицата като лопата и се кълна, че натъпка една от палачинките цяла в устата си.
Астрид би била отвратена, ако не беше посетила сънищата му. Никой не го беше научил дори на най-елементарни обноски. Бяха му отредили само един ъгъл на пода, досущ като някакво животно, както го наричаше Саша.
Докато беше човек, храната му беше оскъдна. А веднага след тази мисъл я порази друга — като Нощен ловец, храната му несъмнено беше също толкова оскъдна.
За разлика от останалите като него, Зарек нямаше скуайър, който да сади и отглежда храната му денем. Да се грижи за животни и да му готви. В продължение на векове той беше живял в суровия климат на Аляска, където през зимата източниците на храна бяха силно ограничени.
Астрид усети как и се повдигна при тази мисъл. Ако беше човек, несъмнено би умрял от глад. Нощните ловци не можеха да умрат от недохранване. Ала можеха да страдат от него не по-малко от хората.
Астрид му приготви още една чиния палачинки.
— Какво е това? — попита Зарек, когато тя я сложи пред него.
— В случай че още си гладен.
Той не каза нищо, но Астрид го чу как придърпва чинията и отваря кленовия сироп.
— Не мога още веднъж да го гледам как прави палачинкова супа с кленовия сироп — отсече Саша. — Ако ти трябвам, ще бъда в кабинета.
Астрид не му обърна внимание, заслушана в това, как Зарек се храни. Как и се искаше да може да го види.
— Не, изобщо не ти се иска — каза Саша.
Ала тя имаше чувството, че вълкът пресилва нещата. Познаваше го достатъчно добре, за да знае, че дори Зарек да имаше безупречни маниери, Саша пак щеше да се оплаква.
След като се нахрани, Зарек стана и изми чинията си.
Не, не беше животно. А самотен, наранен мъж, който не знаеше как да се справи в един свят, обърнал му гръб.
Астрид видя в него онова, което и Ахерон бе видял, и уважението и към атланта нарасна неимоверно, дала си сметка, че той забелязва това, което другите не можеха.
Всичко, което тя трябваше да направи сега, бе да намери начин да спаси Зарек от една богиня, която се бе отказала от него. Не го ли стореше, Артемида щеше да нареди Зарек да бъде убит.
Астрид го чу как откъсна една хартиена кърпа от поставката.
— По новините казаха, че бурята продължава и нямат представа кога ще отмине. Казват, че е най-страшната снежна буря от векове насам.
Зарек изпусна уморено дъха си.
— Трябва да си тръгна още тази вечер.
— Не можеш.
— Нямам избор.
— Всички имаме избор.
— Не е така, принцесо. Единствено хората с пари и влияние имат избор. При останалите от нас основните потребности диктуват какво да правим, за да оцелеем. — Той прекоси стаята. — Трябва да си вървя.
Астрид усети, че я обзема паника. Тъй като беше Нощен ловец, действително можеше да си тръгне. За разлика от хората, които бе съдила, животът на Зарек нямаше да бъде изложен на опасност, ако излезеше от къщата тази нощ. Щеше да бъде изложен на студ и сурови условия, но Зарек беше свикнал с това.
Астрид не знаеше как да постъпи. Ако тръгнеше след него, много бързо щеше да му стане ясно, че и тя е безсмъртна.
За частица от секундата си помисли дали да не повика сестрите си, но се отказа. Направеше ли го, те никога нямаше да я оставят да го забрави. Не, трябваше да се справи с това сама.