Но какво би могло да го задържи, когато бе така решен да се махне?
Астрид се обърна към вратата и събори нещо на плота. Вдигна го и малката бутилка с подправка я накара да си спомни за серумите, които М’Адок и беше дал.
Една достатъчно голяма доза от серума Лотос щеше да го държи в безсъзнание в продължение на няколко дни… Само че тогава той щеше да бъде хванат в плен на кошмарите си, неспособен да се пробуди. Нещо такова би могло да го накара да полудее.
Ами ако тя направляваше сънищата му, както правеха Ловците на сънища?
Смееше ли да опита?
Преди да е имала време да размисли, Астрид отиде в стаята си и взе бутилчицата, която беше скрила в нощното си шкафче. Сега оставаше само да намери начин да накара Зарек да го изпие.
Зарек се готвеше да излезе навън в бурята. Вдигна качулката на палтото си и пое по коридора.
Астрид го пресрещна на половината път до вратата. Зарек неволно поспря, когато я видя да го чака там. Връхлетя го желание и го накара да се втвърди до болка. Лицето й беше тъжно и това го порази най-силно от всичко.
О, богове, толкова беше красива! За миг наистина му се прииска да можеше да остане тук, при нея. И той да има късмета на вълка, когото тя бе прибрала от дивата пустош и бе опитомила.
Искаше му се да смееше да протегне ръка към една звезда.
Направи го!
Зарек сви ръце в юмруци, преди да се е поддал на този изгарящ копнеж. Робите нямаха желания и мечти. Те не жадуваха жени, които бяха прекалено добри за тях. Не би трябвало дори да я поглежда, още по-малко пък да е корав от желанието да я докосне.
Колкото и да се съпротивляваше, колкото да се бунтуваше срещу Ахерон и Артемида, не можеше да избяга от истината. Две хиляди години по-късно все още беше роб. Притежание на гръцка богиня, която искаше смъртта му. Можеше да отрича съдбата си колкото си ще, но в крайна сметка знаеше мястото си в този свят.
Жени като Астрид не бяха за такива като него. А за почтени, възпитани мъже. Мъже, които знаеха значението на простички думи като „нежност“, „топлота“, „състрадание“, „приятелство“.
„Обич“.
Той понечи да мине покрай нея.
— Заповядай — каза тя, протягайки му чаша горещ чай.
Уханието беше топло и приятно, но не го сгря и наполовина колкото гледката на леката руменина по бузите и.
— Какво е това?
— Бих казала арсеник и повръщано, но ти и така ми имаш толкова малко доверие, че не смея. Топъл чай от розмарин с мъничко мед. Искам да го изпиеш, преди да излезеш. Ще те стопли, докато пътуваш.
Поразвеселен от това, как бе повторила неговата грубост, първият порив на Зарек беше да го изхвърли. Ала просто не можеше. Това беше дар, в който бяха вложени твърде много грижа и мисъл, а те бяха изключително редки в живота му.
Неприятно му беше да признае колко дълбоко го беше трогнал този така простичък жест. И от това още повече се втвърди.
Благодари й и изпи чая, без нито за миг да откъсва очи от нея над ръба на чашата. О, богове, колко щеше да му липсва; но това беше дори по-безсмислено от всичко останало.
Докато устните му отпиваха от чая, очите му изпиваха нея.
Дънките й обгръщаха дълги стройни крака, които никой мъж не можеше да не си мечтае да почувства обвити около кръста му.
Около раменете му.
Ала онова, което искаше най-силно, беше дупето й. То просто се молеше да бъде обхванато от ръцете му, докато той притискаше мекотата и към слабините си, така че тя да почувства как изгаря за нея.
Против волята си Зарек я видя гола в ръцете си. Устните й — върху неговите, гърдите й — в ръцете му, докато се изгубваше в топлото й влажно тяло.
Трябва да се махна оттук.
Допи чая и й подаде празната чаша.
Тя направи крачка назад, стиснала чашата в ръце, лицето й — още по-тъжно отпреди.
— Иска ми се да останеш, Зарек.
Зарек се наслади на звука на тези така редки думи. Дори и да не го мислеше наистина, от тях го заболя.
— Ама разбира се, че ти се иска, принцесо.
— Истина е. — Искреността върху лицето й го изгори.
Но онова, което чувстваше най-вече, беше гняв.
— Не ме лъжи. Не понасям лъжи.
Мина покрай нея и се насочи решително към вратата, ала когато достигна до нея, главата му се замая. Зрението му се замъгли и той спря, опитвайки се да фокусира погледа си. Изведнъж крайниците му натежаха, сякаш бяха от олово. Трудно му бе дори да диша.