И най-вече — беше му топло.
Не, нямаше да пропилее тази възможност. Щеше да изпълни дълга си и да защитава хората, живеещи тук.
Независимо какво щеше да му струва, той щеше да направи всичко, което трябва, за да убеди Артемида да му позволи да остане. Никога вече нямаше да убие друг човек…
Беше поел надолу по улицата, когато групичка от четирима мъже привлече вниманието му. По прекалено високия им ръст, русата коса и физическата красота разбра, че са деймони.
Разговаряха шепнешком, но дори и така, Зарек ги чу без проблем.
— Шефът каза, че живеела в мансарден апартамент над клуб „Рънингуолф“.
Един от деймоните се изсмя.
— Нощен ловец с гадже. Не мислех, че такова нещо съществува.
— О, да. Отмъщението е сладка работа. Само си представи как ще се почувства, когато я открие изцедена, голото й тяло — очакващо го в леглото.
Зарек понечи да ги нападне още там, но спря, когато група човеци излязоха със залитане от един бар. Погълнати от целта си, деймоните дори не ги погледнаха.
Туристите останаха на улицата, като се смееха и си разменяха шеги, без да подозират, че ако нямаха други планове, деймоните вече да са се насочили към тях.
Животът беше нещо извънмерно крехко.
Зарек изскърца със зъби, давайки си сметка, че ще трябва да почака, докато приклещи деймоните в някоя затънтена уличка, където нямаше да ги видят.
Потъна в сенките, откъдето можеше да ги вижда и чува, и ги последва към студиото на Съншайн…
Астрид усети, че я заболява глава, докато следваше Зарек през сънищата му, оставяйки гнева и болката му да проникнат в нея. Беше с него в уличката, където се беше разправил с деймоните, а след това беше нападнат от ченгетата.
Беше с него и на покрива, когато той повика Талон, за да го предупреди да пази Съншайн. Съвсем ясно усети яростта му. Желанието му да помогне на хора, които можеха единствено да го презират и да го укоряват. Да го осъждат несправедливо.
Не разбираше как да стигне до тях.
Така че вместо това нападаше. Нахвърляше се отгоре им, преди те да са имали възможност да го сторят.
В крайна сметка всичко това се оказа повече, отколкото Астрид бе в състояние да понесе. Трябваше да се отдръпне или и самата тя щеше да полудее от суровата сила на чувствата му.
Да се откъсне от него, не беше никак лесно — свързващият серум беше силен и искаше да ги задържи заедно, ала като нимфа тя беше по-силна. Повиквайки на помощ цялата си воля, тя отскубна същината си от неговата, така че вече не беше част от Зарек и неговите спомени. Сега беше просто наблюдателка на съня му, виждаше какво се случва, но не споделяше емоциите му.
Ала същото не важеше за нейните чувства и тя усети, че я боли за този мъж по начин, по който не бе подозирала, че е възможно. Силата на собствените и емоции, завърнали се у нея, едва не я повали. Миналото и белезите му я пронизаха, разкъсвайки пашкула на вкочанената безчувственост, в който беше скована толкова дълго.
За първи път от векове насам почувства нечия чужда агония. Нещо повече от това — изпита желание да я облекчи. Да прегърне този мъж, който не можеше да избяга от това, което беше.
Пред очите й сънят на Зарек стана по-мрачен. Видя го как се бори със снежна вихрушка. Носеше само кожен панталон и нищо друго — нито риза, нито обувки. Обвил ръце около себе си, той се тресеше от студ и с мъка си проправяше път напред, като ругаеше свирепия вятър и час по час се препъваше и падаше в дълбокия до кръста сняг.
Ала всеки път щом паднеше, той се изправяше и продължаваше. Астрид беше изумена от силата му.
Ветровете брулеха широките му мургави рамене и развяваха дългата му черна коса около гладко избръснатото лице. Беше примижал, сякаш се опитваше да види през вихрушката.
Само че наоколо нямаше нищо. Нищо, освен бяла пустош.
Недосегаема за студа, който го измъчваше, Астрид го последва.
— Няма да умра — изръмжа Зарек и ускори крачка, вдигнал очи към беззвездното черно небе. — Чувате ли ме, Артемида? Ахерон? Няма да ви доставя това удоволствие.
А после се затича през скърцащия под краката му сняг, като дете, завтекло се след играчка. Краката му бяха почервенели от студа, голата му кожа беше на петна.
На Астрид й беше трудно да не изостава.
Докато той не падна.
Лежеше по очи в снега, едната му ръка — вдигната над главата, другата — протегната пред него, запъхтян от тичането. Погледът на Астрид се спря върху татуировката в основата на гръбнака му, която се движеше с всяко поемане на въздух.