Зарек се претърколи по гръб и се загледа в черното небе, докато снежинките се сипеха върху голата половина на тялото му и кожените панталони. Мократа черна коса беше залепнала за главата му, зъбите му тракаха, докато дишаше.
Все така не помръдваше.
— Искам просто да се стопля — прошепна той. — Поне веднъж да почувствам топлина. Няма ли нито една звезда, способна да сподели огъня си с мен?
Астрид се намръщи за миг при този странен въпрос, но после си спомни, че в сънищата чудноватите думи и случки са нещо нормално.
Зарек отново се обърна по очи, оттласна се от земята и продължи през вихрушката.
Следван от Астрид, той отиваше към малка, изолирана колиба насред гората. Имаше само един прозорец, но светлината, която струеше през него, беше като сигнален огън, напален в студената пустош на арктическата зима.
Изглеждаше толкова гостоприемна.
Астрид чу от вътрешността на къщурката да долитат смях и гласове.
Зарек се запрепъва към самотния прозорец. Дишайки с усилие, той сложи ръка на заскреженото стъкло и се загледа вътре като прегладняло дете, надничащо в ресторант, където знаеше, че никога няма да бъде добре дошло.
Астрид се приближи зад него, за да погледне в колибата.
Тя беше пълна с Нощни ловци, които очевидно празнуваха нещо. В камината гореше буен огън, имаше купища храна и пиене и те се смееха и разговаряха помежду си като братя и сестри. Едно семейство.
Астрид не разпозна никого, освен Ахерон, ала беше очевидно, че Зарек ги познава до един. Свивайки ръка в юмрук, той се оттласна от прозореца и отиде до входната врата.
— Пуснете ме да вляза! — провикна се, тропайки яростно.
Висок русокос мъж отвори вратата. Носеше черно кожено рокерско яке с червени келтски символи и черни кожени панталони. Тъмнокафявите му очи бяха надменни, а красивото му лице имаше отвратено изражение.
— Никой не те иска тук, Зарек.
Русокосият опита да затвори вратата.
Зарек сложи едната си ръка върху касата, а другата — на вратата, така че да му попречи.
— Проклет да си, келте. Пусни ме да вляза.
Келтът се дръпна назад, когато Ахерон се приближи и препречи пътя на Зарек.
— Какво искаш, Зи?
С измъчено лице, Зарек срещна погледа на Ахерон.
— Искам да вляза. — Поколеба се за миг, а когато изрече следващите си думи, очите му горяха от унижение. — Моля те, Ахерон. Пусни ме да вляза.
Върху лицето на Ахерон не се четеше никакво чувство. Абсолютно нищо.
— Не си добре дошъл тук, Зи. Никога не си бил добре дошъл между нас. И той затвори вратата.
Зарек заблъска по коравото дърво, като ругаеше.
— Проклет да си, Ахерон! Проклети да сте всички! — След това изрита вратата и отново натисна бравата. — Защо просто не ме убиеш, копеле такова! Защо?
Докато изричаше тези думи, в гласа му вече нямаше гняв. Той беше глух и изпълнен с копнеж и болка… и разтърси Астрид повече и от това, че бе поискал да го убият.
— Пусни ме да вляза, Аш. Кълна се, че ще бъда добър. Заклевам се. Моля те, не ме оставяй сам навън. Не искам повече да ми е студено. Моля те!
Сълзи се стичаха по лицето на Астрид, докато гледаше как Зарек блъска по вратата и моли да му отворят.
Никой не го стори.
Смехът вътре продължи да ехти така, сякаш Зарек изобщо не съществуваше.
В този миг Астрид напълно разбра безнадеждната изолираност, която той изпитваше. Самотата и чувството за изоставеност.
— Майната ви на всички! — изрева Зарек. — Не се нуждая от никого от вас. Не се нуждая от нищо.
Най-сетне той сложи ръце на вратата и се свлече на колене, насред студените вихри. Косата и миглите му бяха заскрежени, голата му кожа — червена.
Той затвори очи, сякаш звуците на веселбата вътре бе повече, отколкото беше в състояние да понесе.
— Не се нуждая от нищо и от никого — прошепна той.
А после всичко се промени.
Колибата се превърна в нейната къща в Аляска.
В съня му вече нямаше Нощни ловци. Нямаше буря. Беше съвършена, мирна нощ.
— Астрид — той прошепна името и като нежна молитва. — Иска ми се да можех да бъда с теб.
Астрид не бе в състояние да помръдне при тези нежно изречени думи. Никога досега не беше изричал името й и звукът му, когато се отрони от устните му, беше като прелестна мелодия.