Той вдигна очи към тъмното небе, където милион звезди блещукаха между облаците.
— Питам се — тихичко каза той, отново цитирайки „Малкият принц“ — дали звездите не са осветени, за да може всеки човек да намери някой ден своята звезда.14
След това преглътна и обви силните си ръце около краката си, все така загледан в небесата.
— Аз открих своята звезда. Тя е красота и изящество. Грация и доброта. Смехът ми през зимата. Тя е храбра и силна. Неустрашима и изкусителна. Не прилича на никоя друга във Вселената и аз не мога да я докосна. Не смея дори да опитам.
Астрид не можеше да диша, докато го слушаше да говори толкова поетично. Никога не се бе замисляла за това, че името и всъщност означава „звезда“ на гръцки.
Ала Зарек го беше сторил.
Несъмнено у един убиец не би могла да се крие подобна красота, нали?
— Астрид или Афродита — тихо каза той. — Тя е моята Цирцея15. Само че вместо да превърне човека в животно, тя превърна животното в човек.
А после го завладя гняв и той изрита снега под себе си, смеейки се горчиво.
— Аз съм такъв шибан идиот да желая звезда, която не мога да имам. — Той вдигна изпълнен с копнеж поглед към небето. — Ала нима всички звезди не са недосегаеми за хората… а аз дори не съм човек.
Зарек зарови лице в ръцете си и зарида.
Астрид не бе в състояние да издържа повече. Искаше да се махне от този сън, но без помощта на М’Адок не можеше да се пробуди. Единственото, което можеше да стори, бе да гледа Зарек. Да гледа страданието и мъката му, които я прорязваха като нож.
В истинския живот той беше толкова силен. Сякаш изкован от желязо и способен да устои на всеки удар. Някой, който бе суров с другите, за да ги държи далеч от себе си.
Едва в сънищата му Астрид видя какво всъщност се крие в него. Видя уязвимостта му. Единствено тук наистина разбра мъжа, когото той не смееше да покаже никому.
Нежното сърце, наранено от тяхното презрение.
Астрид копнееше да облекчи страданието му. Да го улови за ръка и да му разкрие един свят, в който той не беше заключен на студа отвън. Да му покаже какво бе да протегнеш ръце към някого и да не бъдеш отблъснат.
Нито веднъж през всичките си векове на съдница Астрид не бе изпитвала нещо подобно към когото и да било. Зарек се бе докоснал до част от нея, която тя дори не бе подозирала, че съществува.
И най-вече — бе докоснал сърцето й. Сърце, което тя се боеше, че бе престанало да функционира.
Ала то биеше за него.
И тя не можеше просто да си стои тук и да го гледа как страда в самота. Преди да успее да размисли, Астрид се прехвърли в празната къща и отвори вратата.
Сърцето на Зарек спря да бие, когато вдигна очи и видя лицето на рая. Не. Тя не беше рай. А нещо много, много по-прекрасно.
Никога в съня му не му бяха отваряли вратата, след като веднъж я затръшнеха в лицето му. Ала ето че Астрид го беше сторила.
Тя стоеше на прага. Лицето й беше нежно, бледосините й очи вече не бяха слепи — сега те бяха топли и приветливи.
— Заповядай вътре, Зарек. Нека те стопля.
Преди да успее да се спре, Зарек се изправи и пое протегнатата и ръка. Нещо, което никога не би сторил наяве. Единствено насън би се осмелил да я докосне.
Кожата й беше толкова топла, че го опари.
Тя го притегли в обятията си и го притисна до себе си. Зарек потрепери от новото непознато усещане да го прегръщат; от усещането на гърдите й до неговите. От дъха и върху замръзналата му кожа.
Значи, това беше да те прегърнат. Топло. Успокояващо. Чудотворно.
През живота си той бе познал толкова малко човешка близост, че сега не бе в състояние да стори друго, освен да затвори очи и да се отдаде на топлината на тялото й, обгръщаща неговото.
Мекотата й.
Той вдъхна топлото й сладко ухание и се остави на насладата на новите чувства, които го изпълваха.
Това ли бе да те приемат?
На това ли казваха нирвана?
Не беше сигурен. Ала като никога, не искаше да се събуди от този сън.
Изведнъж почувства как топло одеяло обгръща раменете му. Ръцете и все така го притискаха към нея.
Зарек улови лицето й в шепа и долепи буза до нейната. О, усещането на плътта и, докосваща неговата… Толкова бе мека. Никога не си беше представял, че някой би могъл бъде така мек. Толкова нежен и пленителен.
Топлината на бузата и пропъди вкочаняващия студ. Плъзна се по тялото му и разтопи всяко кътче от него. Дори сърцето му, сковано в лед от векове.