— Какво знаеш, което аз не знам? — попита го тя.
Бледите очи, в които се вихреха мъгли, сякаш прорязаха Астрид, когато Ахерон каза тихичко:
— Знам, че в себе си Астрид крие една дълбока истина.
Артемида сложи ръце на кръста си.
— И тя е?
— „Някои неща се виждат само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите.“1
Нова тръпка пробяга по гръбнака на Астрид, когато чу Ахерон да изрича точно това изречение от „Малкият принц“, което тя четеше, когато ги усети да се приближават.
Откъде знаеше какво бе чела? Погледна надолу, за да се увери, че книгата е напълно скрита. Така беше.
О, да. Ахерон Партенопей беше мъж, който определено вдъхваше страх. И още как.
— Разполагаш с две седмици, дъще — тихо се обади майка й. — Ако ти отнеме по-малко, така да бъде. Но в края на двете седмици ти ще решиш съдбата на Зарек.
Зарек изруга, когато батерията на MP3 плейъра му се изтощи. Все на него ще се случи.
До приземяването оставаше поне час, а последното, което искаше, бе да слуша как в пилотската кабина Майк мърмори и се оплаква под носа си, че трябва да го откара обратно в Аляска. Въпреки че между Майк и пътническата кабина, където не проникваше никаква светлина, имаше трийсет сантиметра здрава черна стомана, Зарек чуваше през стената така ясно, сякаш пилотът седеше до него.
Още по-отвратително беше усещането, че е хванат като в капан в тясното помещение, чиито стени сякаш го притискаха отвсякъде. И при най-малкото движение ту кракът, ту ръката му се удряха в някоя стена. Ала тъй като пътуваха през деня, трябваше да избира между този кафез и сигурната смърт.
Без сам да е сигурен защо, Зарек беше избрал кафеза.
Свали си слушалките и начаса беше връхлетян от ритмичния грохот на витлата, свистенето на зимните вихри и разговора, който Майк тъкмо водеше по радиостанцията, която накъсваше и пращеше.
— Е, направи ли го?
Зарек повдигна вежди при звука на тревожния непознат мъжки глас.
Ах, колко прекрасни бяха уменията му. Той притежаваше слух, на който би завидял и Супермен. Освен това знаеше точно за какво говорят…
За него.
И по-точно — за смъртта му.
На Майк му бяха предложили зашеметяваща сума, за да го убие, и от мига, в който излетяха от Ню Орлиънс преди дванайсет часа, Зарек очакваше скуайърът да отвори запечатаните прозорци и да го изложи на смъртоносната слънчева светлина или пък да освободи неговата кабина и да го пусне над нещо, което много бързо щеше да сложи край на безсмъртието му.
Вместо това Майк си играеше с него и все още не беше направил нищо. Не че Зарек го беше грижа. Все още му беше останал някой и друг скрит коз, с който да излезе на скуайъра, ако той опиташе нещо.
— Не — отговори Майк, тъкмо когато хеликоптерът изви рязко наляво и запрати Зарек в стената. Започваше да подозира, че пилотът го прави нарочно, просто за да се позабавлява.
Хеликоптерът отново се наклони, още докато Зарек се готвеше за това.
— Сериозно го обмислих, обаче реших, че да изпържа копелето, е прекалено добър край за него. Предпочитам да го оставя в ръцете на скуайърите по кръвните ритуали, та те да го довършат бавно и мъчително. Лично аз искам да чуя как ненормалното копеле пищи за милост, особено след това, което стори с онези нещастни невинни ченгета.
Едно мускулче върху челюстта на Зарек започна да играе в забързания гневен ритъм на пулса му, докато слушаше всичко това. О, да, онези ченгета бяха страшно невинни, дума да няма. Ако Зарек беше смъртен, побоят, който му бяха нанесли, щеше или да го убие, или да го остави в кома.
Гласът по радиостанцията отново се обади:
— Чух от оракулите, че Артемида ще заплати двойно на скуайъра, който го убие. Като го прибавиш към онова, което Дионисий е готов да ти плати, за да го убиеш, смятам, че ще си пълен глупак, ако пропилееш подобна възможност.
— Несъмнено. Но имам достатъчно пари, за да се утеша. Освен това аз съм този, който беше принуден да търпи гадното отношение и подигравките на задника. Мисли се за някакъв страшно корав тип, та ми се иска да видя как му сплескват фасона, преди да му отсекат главата.
При тези думи Зарек извъртя очи. Изобщо не го беше грижа какво си мисли Майк за него. Много отдавна бе открил, че е безсмислено да се опитва да протегне ръка на когото и да било.
Най-много да го цапнат през пръстите.
Прибра плейъра обратно в черния си спортен сак и разкриви лице в гримаса, когато кракът му се удари в стената. О, богове, спасете го от това отвратително тясно място. Имаше чувството, че са го натъпкали в саркофаг.