Езикът му се плъзна по вената, която туптеше на шията й.
— Искаш ли да го направя?
— Не. То ме плаши. Не искам да бъда за теб като другите жени.
— Принцесо, никога не би могла да бъдеш това. За мен ти си единствена.
— Аз ли съм твоята роза?
Той се засмя, спомнил си урока на Малкия принц.
— Да, ти си моята роза. Една-единствена сред всички планети и звезди.
В отговор тя го прегърна и това го прониза така, както нищо друго досега. Нещо в него сякаш се прекърши и се пръсна, заливайки го с нежност и топлота. Потъна дълбоко в мекотата й и свърши за нея.
Астрид прехапа устни, усетила го да достига върха. Той потрепери в ръцете й и тя се усмихна, притиснала го до себе си, и го целуна по рамото.
Беше толкова неподвижен. Така тих.
Кой би могъл да предположи, че е способен на нещо такова? Винаги бе толкова суров и енергичен. Самото му присъствие караше въздуха да пращи и да хвърля искри от напрежение.
Но не и сега. Сега имаше единствено тишина.
Зарек лежеше върху нея, обезсилен и изтощен, тялото му — все още слято с нейното. Не искаше да помръдне.
Не бе в състояние да го стори.
Докосването й беше изумително. Ала повече от това — чувстваше се свързан с нея. Нещо, което не бе изпитвал никога през живота си.
Наистина ли беше просто сън? О, богове, нека да не е така. Нека бъде действителност. Нуждаеше се да е действителност. Отчаяно.
Астрид затвори очи, когато Зарек отново зарови лице в шията й. По някаква причина имаше чувството, че току-що беше укротила див, неудържим звяр.
Плъзна крака по неговите, приютявайки го с тялото си, докато прокарваше пръсти през абаносовата му коса. Зарек се отдръпна лекичко и се взря в нея с удивление.
Тя толкова се радваше, че го бе направила.
Той наведе глава и отново я целуна.
Астрид вдъхна уханието му, опи се от нежността на устните му.
— О, Зарек — прошепна тя.
Зарек стисна очи при звука на името си, отронило се от устата й. Беше такава свирепа, горчиво-сладка болка и тя го прониза до дъното на душата.
Гризна лекичко нежната кожа на шията й, оставяйки кучешките си зъби да одраскат плътта и. В истинския живот досега да я беше ухапал.
Никога не би взел тялото и със своето.
Никога не би споделил емоциите й, докато пие от нея, и сега се зачуди какъв ли вкус би имала в съня му…
Отвори устни и с езика си усети туптенето на кръвта във вената и.
Щеше да бъде сладка, това поне знаеше.
— Зарек?
Вибрации раздвижиха гърлото и, когато тя заговори.
— Да?
— Най-много те харесвам, когато си нежен като сега.
Той се отдръпна от нея и се намръщи, сякаш нещо го беше присвило дълбоко в стомаха.
— Какво не е наред?
Всичко. Това не беше неговият сън. Това бе сюрреалистичен миг. Неговите сънища никога не бяха приятни. Нито веднъж не беше правил любов в тях.
Никой не му беше говорил така, както тя.
Никой не му беше отварял вратата и не го беше пускал в колибата, след като Ахерон я затръшнеше пред него.
Зарек стана от леглото и си обу панталоните. Трябваше да се махне. Нещо не беше наред и дълбоко в себе си той го осъзнаваше. Мястото му не беше тук.
Нямаше никаква работа с нея.
Нито дори насън.
Астрид видя как, докато се облича, по лицето на Зарек се появи паника. Тя се уви с едно одеяло и отиде при него.
— Не е нужно да бягаш от мен.
— Не бягам от теб — озъби се той. — От никого не бягам.
Астрид беше съгласна. Не, наистина не бягаше. Той беше по-силен, отколкото един мъж би трябвало да бъде. Понасяше удари, каквито никой не би трябвало да понася.
— Остани с мен, Зарек.
— Защо? Аз не съм ти никакъв.
Тя докосна ръката му.
— Не е нужно да отблъскваш всички.
Той изръмжа и се освободи от допира й.
— Не знаеш за какво говориш.
— Напротив, Зарек. — Така й се щеше да има начин да го накара да види онова, което тя искаше да му покаже. — Знам. Разбирам какво е да искаш да нараниш другите, преди те да са наранили теб.
— Естествено, че разбираш, принцесо. Кога си наранявала когото и да било? Кога някой е наранявал теб?
— Покажи ми добротата, която се крие у теб, Зарек. Знам, че е там. Знам, че някъде под цялата болка и огорчение се крие човек, който умее да обича. Някой, който знае как да закриля и да бъде грижовен.