Той я обходи с насмешлив студен поглед, докато закопчаваше панталона си.
— Нищичко не знаеш.
И като изръмжа, се отправи към вратата.
Астрид понечи да го последва, но после се отказа. Не знаеше какво да прави. Как да го докосне. С думите си искаше да го утеши, не да го разгневи. Ала Зарек никога не реагираше по начина, по който тя очакваше.
Обезсърчена, тя се облече и тръгна след него. Очевидно милото държание нямаше да подейства при Зарек. Така че тя избра друг подход.
Мина покрай него в коридора и му отвори входната врата.
Зарек спря — отвън грееше слънце, а ето че той не избухна в пламъци. Може би това наистина бе сън.
Трябваше да е така и все пак…
— Какво правиш? — попита я той.
— Отварям ти вратата, та да не те удари по задника, докато излизаш.
— Защо?
— Каза, че искаш да си тръгнеш. Върви тогава. Махай се. Не искам да те задържам тук, след като те отвращавам.
Логиката и го обърка.
— За какво говориш?
— Как за какво? Не е ли очевидно? Преспах с теб и ето че ти бързаш да избягаш. Съжалявам, че не бях достатъчно добра за теб. Но поне се опитах.
Не била достатъчно добра за него? Шегуваше ли се? Зарек я зяпна невярващо. Разкъсван между желанието да я наругае заради глупостта й и това, да я утеши.
В крайна сметка надделя гневът.
— Ти не си достатъчно добра? Какъв съм аз тогава? Даваш ли си сметка, че преди да умра, бях прекалено презрян дори за това, да ме изчукат от съжаление? Никой не искаше да ме докосне с която и да било част на тялото си. Късметлия бях, ако използваха пръчка, за да ме изблъскат от пътя си. Така че недей да ми се правиш на обидена и да ми говориш какво е да не струваш нищо. Никой никога не е трябвало да плати другиму просто за да му се махнеш от очите.
Зарек се вкамени, дал си сметка какво и бе казал току-що. Това бяха неща, които векове наред бе държал скрити в себе си. Неща, за които не бе говорил с никого.
Болезнени истини, които се спотайваха в сърцето му и го измъчваха, столетие след столетие.
Никой никога не го бе искал близо до себе си.
Докато не бе срещнал Астрид.
И точно затова не можеше да остане. Тя го изпълваше с топлина и това го ужасяваше, защото знаеше, че не може да бъде истинско. То бе просто още едно жестоко мъчение, изпратено му от съдбата. Когато се събудеше, щеше да бъде с нея и тя нямаше да го иска. Мястото му не беше при истинската Астрид.
И никога нямаше да бъде.
— Значи, са били слепци, ако не са видели какво представляваш. Те са тези, които губят, не ти.
О, богове, как искаше да й повярва.
Нуждаеше се да й повярва.
— Защо си толкова мила с мен?
— Казах ти, Зарек. Аз те харесвам.
— Защо? Никой никога не го е правил.
— Не е вярно. През цялото време си имал приятели, но никога не си им позволил да ти помогнат.
— Ахерон — прошепна той. — Джес.
Изви устни при спомена за Съндаун.
— Трябва да се научиш да допускаш хората до себе си.
— Защо? За да могат да ме прострелят в гърба?
— Не. За да могат да те обичат.
— Обич? — Зарек се изсмя при тази мисъл. — Кой, по дяволите, се нуждае от това? Прекарал съм целия си живот без обич. Не се нуждая от нея и не я искам от никого.
Астрид стоеше неустрашима пред него. Неотстъпчива.
— Себе си можеш да лъжеш колкото си искаш, но аз знам каква е истината. — Тя му протегна ръка. — Трябва да се научиш да имаш доверие на някого, Зарек. През целия си живот си бил храбър. Покажи ми тази смелост. Вземи ръката ми. Довери ми се и се кълна, че няма да те предам.
Зарек стоеше там нерешително, сърцето му биеше лудешки. Никога през живота си не се бе чувствал по-ужасен.
Дори и в деня, когато го убиха.
— Моля те, довери ми се. Никога няма да те нараня.
Той се загледа в ръката й. Беше издължена, изящна. Деликатна. Мъничка ръка.
Ръка, даряваща любов.
Зарек искаше да избяга.
Ала вместо това вдигна ръка и сплете пръсти в нейните.
Сълзи потекоха по бузите на Астрид, когато почувства топлата сила на ръката му върху своята; когато видя изящните дълги пръсти, преплетени с нейните.
Ръката му беше голяма, мъжествена и обгръщаше нейната с могъщество.
Тези ръце бяха убивали, ала също така бяха защитавали. Бяха се грижили за нея и я бяха дарили с наслада.
И от тази простичка постъпка тя разбра, че най-сетне се бе докоснала до него. Току-що беше достигнала недостижимото.