— Аз ги убих. Всичките. — Думите сякаш бяха изтръгнати насила от гърлото му. — Не знам защо го направих. Спомням си единствено яростта, жаждата за кръв. Дори не помня как ги убивам. Само мимолетни образи, в които хора умират, щом ме доближат.
Лицето му беше мрачно. Очите му — пълни със самоомраза.
— Аз съм чудовище. Виждаш ли сега защо не мога да те имам? Защо не мога да остана с теб? Ами ако един ден убия и теб?
Гърдите на Астрид се свиха при тези думи, заляха я истинска паника и страх.
Нима го беше преценила погрешно?
Всички мъже са виновни. Любимите думи на сестра и Ати. Единствените честни мъже са онези деца, които все още не са се научили да изричат лъжи.
Ужасена, Астрид огледа мъртвите тела наоколо. Възможно ли бе наистина да е способен на такова нещо?
Просто не знаеше какво да мисли. Който и да бе отговорен за това клане, заслужаваше да умре. И това напълно обясняваше защо Артемида не искаше той да се доближава до хората.
Тази мисъл я накара да спре.
Я чакай малко…
Нещо не беше наред. Изобщо не беше наред.
Астрид отново огледа телата наоколо. Човешки тела. Някои от тях — деца, повечето — жени.
Ако това беше дело на Зарек, Ахерон щеше да го убие на място. Той не търпеше никого, който причинява зло на слабите и беззащитните. Особено ако бъдеше наранено дете.
Невъзможно бе Ахерон да остави един Нощен ловец жив, след като е убил онези, които е бил изпратен да брани. Астрид го знаеше с всяка молекула на тялото си.
— Сигурен ли си, че ти си го сторил? — попита тя.
Зарек изглеждаше ужасен от въпроса и.
— Кой друг би могъл да е? Тук нямаше никой друг. Виждаш ли някой друг със зъби като моите?
— Може би някое животно.
— Аз бях животното, Астрид. Нямаше никой, способен на такова нещо. Астрид все още не бе в състояние да го повярва. Трябва да имаше друго обяснение.
— Каза, че не помниш как си ги убил. Може би изобщо не си го направил.
Гняв и болка лумнаха в очите му.
— Спомням си достатъчно. Знам, че бях аз. Всички го знаят. Именно заради това останалите Нощни ловци се боят от мен. Заради това не говорят с мен. Заради това съм прокуден в място, където няма хора, които да бъдат защитавани. Заради това всяка нощ се будя, обзет от ужас, че Артемида ще ме премести другаде, където има дори още по-малко хора.
Част от Астрид се боеше, че той казва истината, но тя не и обърна внимание.
Със сърцето си знаеше, че изтерзаният мъж, който бе в състояние да говори така поетично и да твори прекрасни произведения на изкуството с двете си ръце; мъжът, който бе способен да се погрижи за едно животно, което го беше ранило, никога, никога не би могъл да стори подобно нещо.
Ала се нуждаеше от доказателство.
Инстинктът и нямаше да е достатъчен, за да послужи пред майка й и Артемида. Те щяха да искат доказателство за неговата невинност.
Доказателство, че не е способен да убива хора.
— Просто ми се иска да знаех защо съм го направил — изръмжа Зарек. — Какво ме е накарало да полудея така, че да ги избия и дори да не си спомням. — Той я погледна с мрачни очи. — Аз съм чудовище. Артемида е права. Мястото ми не е сред нормалните хора.
Астрид отказваше да го повярва.
Привлече го в обятията си, предлагайки му утеха, която не бе сигурна, че той ще приеме.
В първия миг Зарек настръхна, сякаш се канеше да я отблъсне, но после се отпусна и Астрид въздъхна облекчено, благодарна, задето беше приел прегръдката и.
Силните му ръце я притиснаха към стройното му тяло с железни мускули. Астрид никога не бе усещала нещо подобно. Той бе като от стомана и едновременно с това — така нежен. Бузата й беше прилепена към коравия му гръден кош, гърдите й — към плочките на корема му.
Плъзна ръце по гърба му и той потрепери в обятията й.
Астрид се усмихна на новооткритата власт, която имаше над него. Тъй като беше нимфа на правосъдието, женствеността й винаги бе оставала на заден план. Нямаше време да се усеща като жена, нямаше време за чувственост.
Ала именно това изпитваше сега.
Заради него. За първи път в своя живот си даваше сметка за тялото си.
За това, как сърцето и бие в ритъма на неговото. За начина, по който кръвта и сякаш кипеше от усещането на ръцете му около нея.
В този миг искаше единствено да стори нещо за него. Да го накара да се усмихне.
Неохотно, Астрид се отдръпна и протегна ръка.