Искаше да знае какво става с изпитанието на Зарек. Нещо се беше объркало, знаеше го. Усещаше го, но не смееше да използва силите си, за да го проучи.
Той можеше да понесе гнева на Артемида, но никога не би изложил Астрид или Зарек на него. Ето защо просто си седеше, силите му — оковани, гневът и раздразнението — обуздани насила.
— Акри, може ли да сляза от ръката ти за малко?
Гласът на Сими поукроти бушуващите в него чувства. Винаги когато беше част от него, тя не виждаше, нито чуваше каквото и да било, освен ако той не изречеше името й и не и заповядаше нещо. Беше недосегаема дори за мислите му.
Усещаше единствено неговите емоции. Нещо, благодарение на което винаги разбираше кога той е в опасност — единствената ситуация, в която и беше позволено да излезе от него без разрешението му.
— Да, Сими. Може да приемеш човешка форма.
Тя се изтръгна от тялото му и се появи пред него. Дългата и руса коса беше прибрана на плитки; очите и имаха буреносносив цвят, а крилата и бяха бледосини.
— Защо си толкова тъжен, Акри?
— Не съм тъжен, Сими.
— Тъжен си, и още как. Познавам те, акри. В сърцето си носиш същата болка, която и Сими усеща, когато плаче.
— Аз никога не плача, Сим.
— Знам.
Тя се приближи още мъничко и положи глава на рамото му. Едно от черните и рогца го одраска по бузата, но Аш нямаше нищо против. Сими обви ръце около него и го прегърна силно.
Аш затвори очи и я притисна до себе си, уловил мъничката й главица в едната си ръка. Само Сими можеше да направи това. Единствена тя го докосваше, без да очаква физически отклик на тялото му. Тя никога не искаше друго, освен да бъде неговото „малко момиченце“. С детската си невинност тя беше балсамът, от който Аш се нуждаеше.
— Е, сега вече мога ли да изям червенокосата богиня?
Аш се усмихна на най-често задавания и въпрос.
— Не, Сими.
Тя вдигна глава и му се изплези, а после подскочи и се настани на парапета, до босите му крака.
— Искам да я изям, Акри. Тя е гадна.
— Повечето богове са такива.
— Не, не са. Е, някои са, но атлантите доста ми харесват. Бяха много мили. Повечето от тях. Никога не си срещал Архон, нали?
— Не.
— Е, той можеше да бъде гаден. Беше рус като теб, висок като теб. Е, всъщност по-висок от теб, и красив като теб, но не чак толкова, колкото си ти. Не мисля, че който и да било е толкова красив, колкото си ти. Нито дори боговете. Когато става въпрос за външен вид, ти определено си единствен по рода си. О… — Сими се сепна, спомнила си изведнъж неговия близнак. — Е, не точно единствен, нали така? Но ти си по-сладък от другия. Той е твое лошо копие. Може само да си мечтае да е толкова сладък, колкото си ти.
Усмивката на Ахерон стана по-широка.
Сими поспря за миг, сложила пръст върху брадичката си, сякаш се мъчеше да си събере мислите.
— Какво бях тръгнала да казвам? А, да, сетих се. Ахрон не харесваше цял куп хора, за разлика от теб. Нали се сещаш за онова нещо, което правиш, когато адски се ядосаш? Дето можеш да взривяваш неща и навсякъде има пламъци и хвърчат парчетии, и става голяма бъркотия? Той също можеше да го прави, но не с такъв финес като теб. Ти притежаваш голям финес, акри. Повече от мнозина. Но пак се отплеснах. Ахрон ме харесваше. Каза ми: „Сими, ти си демон от класа“. Само че някога виждал ли си демон, който да не е от класа? Ето какво искам да знам!
Развеселен, Ахерон я слушаше как бърбори за богове и богини, тачени през живота му на смъртен. Богове и богини, които отдавна бяха измрели.
Обожаваше криволичещата нишка на мисълта и. Беше, като да гледа малко дете, опитващо се да въведе ред в заобикалящия го свят и да си спомни нещо. Никога не знаеше какво ще излезе от устата и в следващия миг. Тя виждаше нещата ясно, като дете.
Ако имаш проблем, убиваш го. И с проблема е свършено.
Тънкостите и политиката бяха прекалено сложни за нея.
Сими беше просто Сими. Тя не бе аморална или зла, а просто изключително млад демон с почти божествени сили, който не разбираше от измама и предателство.
Как й завиждаше Ахерон за това. Именно затова я закриляше така. Не искаше тя да се сблъска със суровите уроци, на които животът го бе научил.
Сими заслужаваше да получи детството, което той никога не бе имал. Защитено и сигурно. Детство, в което никой не можеше да я нарани.
Не знаеше какво би правил без нея.
Тя беше съвсем мъничка, когато я получи. Самият той беше едва на двайсет и една, така че двамата почти се бяха отгледали един друг. И двамата бяха последните от вида си на тази земя.