— Учудвам се, че за този лов Съветът не е задействал статуса на скуайър по кръвните ритуали на Ник — каза другият глас. — При положение че той прекара последната седмица със Зарек, мислех, че е съвършеният кандидат за тази работа.
Майк изсумтя.
— Опитаха, но Гошей отказа.
— Защо?
— Нямам представа. Нали го знаеш какъв е. Никак не обича да му заповядват. Чудя се защо изобщо са го направили скуайър. Не мога да си представя друг Нощен ловец, освен Ахерон или Кириан, да търпи голямата му уста.
— О, да, устата му наистина знае много. И като стана дума, получих съобщение по пейджъра от Нощния си ловец, така че най-добре да отивам на работа. Ти внимавай със Зарек и не му се пречкай.
— Не се тревожи. Ще го метна някъде и ще оставя другите да го намерят, а аз ще се изнеса от Аляска по-бързо, отколкото можеш да кажеш Румпелщилцхен.
Радиовръзката прекъсна.
Зарек остана неподвижен в мрака, заслушан в дишането на Майк в пилотската кабина.
Значи, задникът беше променил решението си за убийството му.
Я, виж ти. Очевидно най-сетне се беше сдобил с някакво подобие на топки, както и с половин мозък. По някое време през последните няколко часа Майк трябва да бе преценил, че животът все още не му е омръзнал.
Поради което Зарек нямаше да го убие. Но щеше да го накара да страда за тази привилегия.
И боговете да са на помощ на останалите, които щяха да дойдат за него. В замръзналите земи на Аляска той беше непобедим. За разлика от останалите Нощни ловци и от скуайърите, той притежаваше деветстотин години подготовка по оцеляване в арктически условия. Деветстотин години, в които бяха само той и неизследваната пустош.
Е, да, Ахерон го беше посещавал на всеки десетина години, за да се увери, че е жив, ала той беше единственият.
А после всички се чудеха защо е луд.
Едва допреди десетина години по време на дългите летни месеци, които го принуждаваха да стои затворен в изолираната си колиба, той не бе имал връзка с никого от външния свят.
Никакъв телефон, никакъв компютър, никакъв телевизор.
Нищо, освен тихата самота на това, да препрочита все едни и същи книги, отново и отново, докато не ги научи наизуст. Да очаква нетърпеливо нощите да станат достатъчно дълги, за да има възможност да отиде от колибата си до Феърбанкс, докато там все още има нещо отворено, и да може да общува с хора.
И като стана дума за това, едва от около век и половина мястото бе започнало да се заселва достатъчно, за да има какъвто и да било контакт с хора.
Преди това, в продължение на дълги векове бе живял съвсем сам, без никакво човешко същество наблизо. От време на време се бе случвало да се натъкне на някой от местните, които бяха ужасени да открият непознат висок бял мъж с дълги кучешки зъби, живеещ в уединената гора. Достатъчен им беше един поглед към двуметровата фигура, облечена в кожух от мускусен бик, за да побягнат колкото ги държат краката в обратната посока, крещейки, че иглаак2 ще ги хване. Ужасно суеверни, те бяха създали цяла легенда за него.
Изключение правеха и редките посещения на деймоните, които понякога навлизаха в неговите гори, за да могат след това да кажат, че са били лице в лице с умопобъркания Нощен ловец. За съжаление, те проявяваха далеч по-голям интерес към това, да се бият, отколкото към това, да разговарят, така че „общуването“ им обикновено не траеше дълго. Няколкоминутна схватка, която да поразсее еднообразието, а после той отново оставаше сам със снега и мечките.
Които на всичкото отгоре бяха най-обикновени мечки, а не шейпшифтъри.
Заради магнитните и електрическите заряди на полярното сияние никой от Ловците шейпшифтъри не можеше да дойде толкова далеч на север. Сиянието се отразяваше гадно и на електрониката, и сателитните връзки, и редовно ги изкарваше извън строя, така че дори в този съвременен свят, той все още беше болезнено сам.
Дали не би било по-добре, ако ги оставеше да го убият?
И все пак, въпреки всичко той неизменно продължаваше. Още една година. Още едно лято. Още едно прекъсване на всякакви връзки с външния свят.
Първично оцеляване бе всичко, което Зарек бе познал в живота си.
Той преглътна мъчително, спомнил си Ню Орлиънс.
Колко му беше харесал този град! Туптящият му пулс. Топлината. Смесицата от екзотични миризми, гледки и звуци. Чудеше се дали хората, които живееха там, си дават сметка какви късметлии са. Колко са благословени с невероятен град като този.
2
Igaaq — на езика инупиат, говорен от коренното население на Аляска, означава „непознат“, „странник“, „посетител“. — Б.пр.