Колко странно, че се беше появил в съня му по нейно искане, а не по негово. Той я изгледа подозрително.
— Ти да не си Ловец на сънища, преструващ се на Астрид.
— Не — усмихна се тя. — Няма да ти отнема нищо, Зарек. Просто се опитвам да ти дам един хубав спомен.
— Защо?
Астрид въздъхна при вида на изражението му. Милото отношение към него му беше толкова чуждо, че дори не бе в състояние да проумее защо и се иска да го накара да се усмихне.
— Защото заслужаваш да имаш такъв.
— Защо? Нищо не съм направил.
— Ти си жив, Зарек. — Астрид натърти думите, мъчейки се да го накара да разбере. — Само заради това заслужаваш поне малко щастие.
Съмнението в очите му я жегна като нож.
Твърдо решена да се докосне до него, тя си „измагьоса“ чифт бели шорти и синьо потниче, а след това му помогна да облече черни дънки и тениска.
След това го поведе към сънуваната тълпа.
Зарек мълчеше, докато изкачваха стъпалата, отвеждащи до старомодната дървена алея. Видимо се напрегна, когато прекалено близо до него започнаха да минават хора, и Астрид изпита отчетливото чувство, че е на ръба на това, да изругае.
— Всичко е наред, Зарек.
Той се озъби на един мъж, приближил се твърде много.
— Не обичам да ме докосват.
И все пак дори не спомена факта, че тя го държеше за ръка.
И това я разтопи.
Усмихвайки се на себе си, Астрид го отведе до малък щанд, където една жена продаваше хотдог и захарен памук. Тя купи един от най-големите, зарови ръка в леката, пухкава розова захар и му я подаде.
— Ето. Една хапка и ще разбереш какъв вкус има амброзията.
Зарек посегна да го вземе, но тя отмести ръка.
— Искам аз да те нахраня.
В очите му припламна гняв.
— Не съм животно, че да се храня от ръката ти.
Лицето на Астрид помръкна при думите му и доброто й настроение начаса повехна.
— Не, Зарек. Не си животно. Ти си моят любовник и искам да се грижа за теб.
Зарек замръзна при тези думи, взрян в прекрасното и искрено лице.
Да се грижи за него?
Част от него изръмжа при тази идея, ала една друга, непозната нему част, изведнъж се пробуди.
Една гладна част.
Копнееща част. Раздирана от нужда.
Част от него, която бе затворил под ключ и изоставил толкова отдавна, че едва си спомняше.
Отдръпни се.
Не го стори.
Вместо това си заповяда да се наведе и да отвори уста.
Усмивката й го изгори, докато странната захар се стопяваше в устата му.
— Видя ли, че не боли? — Тя сложи ръка върху бузата му.
Не, не болеше. Беше топло и прекрасно. Щастливо дори.
Ала беше само сън.
Много скоро щеше да се събуди и отново ще бъде скован от студ.
Сам.
Истинската Астрид нямаше да му предложи захарен памук, нито щеше да го прегърне насред морските вълни, разбиващи се в брега.
Истинската Астрид щеше да го гледа със страх и подозрение върху красивото си лице. Бранена от бял вълк, който го мразеше толкова, колкото се ненавиждаше и самият той.
Истинската Астрид никога нямаше да отдели време, за да го опитоми.
Не че имаше значение. Нали смъртната му присъда беше подписана. Той нямаше време за истинската Астрид.
Нямаше време за нищо друго, освен за оцеляване. И именно заради това този сън означаваше толкова много за него.
За първи път в живота си беше прекарал един хубав ден. Надяваше се само да си го спомня, когато се събуди.
Астрид го разведе наоколо и двамата играха аркадни игри и ядоха бърза храна, за която Зарек и каза, че само е чел в интернет. Въпреки че нито веднъж не се усмихна, той беше като дете в любопитството си.
— Опитай ето това — каза тя, подавайки му захаросана ябълка.
Астрид бързо научи, че да ядеш захаросани ябълки с вампирски зъби, далеч не е лесно.
Когато Зарек най-сетне успя да отхапе един залък, тя го погледна очаквателно.
— Е?
Той преглътна, преди да отговори.
— Вкусно е, но не мисля, че имам желание да го повторя. Не е чак толкова хубаво, че да си струва всичките усилия.
И той метна ябълката в един голям бял кош за боклук, а Астрид се разсмя.
След това го заведе да го научи на една от любимите си аркадни игри, скийбол. Той се оказа забележително добър.
— Къде си се научил да хвърляш така?