Ала всичко това беше останало зад гърба му. Толкова ужасно се бе издънил, че нямаше никакъв шанс Артемида или Ахерон да му позволят някога отново да се върне в което и да било населено място, където би могъл да има вземане-даване с много хора.
Не — той и Аляска. Завинаги. Ето какво го очакваше. Единственото, на което можеше да се надява, бе някакъв огромен бум на населението, но като се имаше предвид колко отвратително беше времето, това бе горе-долу толкова вероятно, колкото и да го разквартируват в Хавай.
С тази мисъл той се залови да вади зимните си дрехи от раницата и да ги облича. Щяха да пристигнат рано сутринта и макар че навън все още щеше да е тъмно, нямаше да му остава много време до изгрев-слънце и щеше да му се наложи доста да побърза, за да стигне до колибата си, преди да е съмнало.
Докато намаже кожата си с вазелин и навлече термобельо, черно поло и дългото си палто от кожа на мускусен бик, както и да си обуе чифт непромокаеми зимни ботуши, усети, че хеликоптерът започва да се снишава.
Тласкан от някакъв импулс, той зарови из оръжията в сака си. Много отдавна се бе научил да носи със себе си цял куп съоръжения. Аляска беше безмилостно място, когато си сам, и никога не знаеш кога ще се натъкнеш на нещо смъртоносно.
Още преди векове Зарек беше решил именно той да бъде най-смъртоносният обитател на тундрата.
В мига, в който кацнаха, Майк изгаси двигателя и изчака витлата да престанат да се въртят, преди да слезе, ругаейки смразяващата температура. Отвори задната врата и плъзна отвратен поглед по Зарек, докато се отдръпваше, за да може той да се махне от хеликоптера му.
— Добре дошъл у дома. — В гласа на Майк имаше нотки на отровно злорадство. Задникът очевидно истински се наслаждаваше на мисълта за това, как скуайърите откриват Зарек и го разкъсват на парчета.
Е, същото важеше и за Зарек.
Майк духна върху облечените си в ръкавици ръце.
— Надявам се всичко да си е същото, каквото си го спомняш.
Така беше. Тук никога нищо не се променяше.
Зарек потръпна от снега, ярък дори в мрака преди изгрев-слънце. Сложи си защитните очила и слезе от хеликоптера. Взе си сака, метна го през рамо и пое през хрущящия сняг към отоплявания заслон, където предишната седмица беше оставил своя снегоход „Ski-Doo MX Z Rev“.
О, да, ето я арктическата температура, която помнеше, смразяващият въздух, който хапеше толкова жестоко, че всяко непокрито късче от кожата му пламваше. Стисна зъби, за да не затракат — нещо, което не беше особено приятно, когато човек имаше такива дълги, остри кучешки зъби.
Добре дошъл у дома…
Майк вече бе тръгнал към пилотската кабина, когато Зарек се обърна към него.
— Ей, Майк — повика го той и гласът му отекна в студената тишина.
Майк поспря.
— Румпелщилцхен — каза Зарек, преди да метне една ръчна граната под хеликоптера.
Майк изпсува цветисто и се втурна през снега с цялата бързина, на която беше способен, мъчейки се да намери някакво прикритие.
За първи път от много време насам Зарек се усмихна при вида на разлютения скуайър и звука от снега, хрущящ под краката му.
Хеликоптерът се взриви в същата секунда, в която Зарек се добра до снегохода си. Преметна дълъг, облечен в кожа крак през черната седалка и погледна назад, за да види как струващият двайсет и три милиона долара хеликоптер „Сикорски“ се посипва върху снега под формата на дъжд от пламнал метал.
А, фойерверки. Страшно ги обичаше. Гледката беше почти толкова красива, колкото и полярното сияние.
Майк все още ругаеше и подскачаше нагоре-надолу като сърдито дете, докато гледаше как обичният му, изработен по специална поръчка хеликоптер гореше в пламъци.
Зарек запали двигателя и подкара към Майк, но не и преди да е взривил заслона с друга граната, за да не може скуайърът да го използва.
Докато снегоходът вибрираше под него, изключен от скорост, Зарек смъкна шала си, колкото Майк да може да разбере думите му.
— Градът се намира на четири мили в тази посока — каза той, махвайки с ръка на юг, а после му подхвърли тубичка с вазелин. — Мажи си устните често, за да не започнат да кървят.
— Трябваше да те убия — изръмжа Майк.
— Да, трябваше. — Зарек отново закри лицето си и форсира двигателя. — Между другото, ако се натъкнеш на вълци в гората, не забравяй, че са истински, а не шейпшифтъри, тръгнали на лов. Освен това се движат на глутници, така че ако чуеш един, знай, че зад него идват още. Най-добрият съвет, който мога да ти дам, е да се покатериш на най-близкото дърво и да се надяваш те да се отегчат, преди да се появи някоя мечка и да реши да се покатери след теб.