— Шшт, Саша. — Тя посегна надолу и го погали успокоително.
— Къде сме? Какво стана?
Почувства как Саша помръдна лекичко, за да погледне към Съндаун. От гърдите му се откъсна ниско ръмжене.
— И кой, по дяволите, е този, дето сякаш е излязъл от „За шепа долари“19?
— Приятел е. Така че се дръж добре.
— Добре? Много хубаво. Няма да го ухапя. Засега. — Саша се поотпусна. — Защо се намирам в пикап? Как се озовах тук? И струва, че главата ми ще се пръсне?
— Упоих те.
Астрид изпита отчетливото чувство, че Саша присви очи и оголи зъби насреща и.
— Какво си направила?
Гневът в гласа му я накара да потръпне.
— Нямах друг избор. Но по-късно ще ми се накрещиш. Сега имам проблем.
— И той е?
— Танатос е на свобода. И иска главата на Зарек.
— Чудесно, Дневният палач има вкус.
— Саша!
— По-силно е от мен. Знаеш, че не харесвам онзи откачен звяр.
Астрид въздъхна и зарови ръка в козината му, за да погледне през неговите очи. Той се покатери в скута и, за да вижда през прозореца.
След няколко мили Астрид най-сетне започна да разпознава пейзажа — наближаваха къщата.
Ала онова, което я уплаши, бе гледката на голям пожар в далечината.
Съндаун изруга и натисна газта.
Когато се приближиха още малко, Астрид видя, че къщата и гори. Пред нея имаше самотна фигура, ала тя не можеше да каже дали е Зарек, или Танатос.
Ужасена, Астрид затаи дъх, надявайки се, че Зарек е този, който бе останал жив.
Едва когато Съндаун спря колата, Астрид различи фигурата й и прималя от облекчение.
Очертан от светлината на пламъците, там стоеше Зарек. Астрид пусна Саша, отвори вратата и се втурна натам, където го беше видяла.
Нямаше представа как е оцелял в срещата си с Танатос, нито пък къде е Екзекуторът. Единственото, което имаше значение, бе да стигне до Зарек.
Искаше да го докосне, да се увери, че е невредим.
Беше прекосила половината от разстоянието, което я делеше от него, когато пронизителен мъжки вик, изпълнен със страх, процепи въздуха.
Астрид се закова на място, мъчейки се да разбере откъде бе дошъл.
Чу как снегът скърца някъде отстрани и предположи, че е Съндаун, тръгнал към Зарек. Саша се приближи зад нея и завря муцуната си в ръката и.
Викът като че ли не беше дошъл от никого от тях.
И тогава отекна експлозия.
Астрид коленичи и използва Саша, за да види какво се случва.
Къщата и се бе взривила. Пламъци и отломки се издигнаха високо във въздуха, сливайки се зловещо със северното сияние.
А от горящите развалини излезе Танатос. Съвършено невредим.
Дори косата му не беше опърлена.
Беше ужасяваща гледка.
Зарек изруга.
— Ти никога ли не умираш?
Вместо отговор Танатос замахна. Зарек избегна юмрука му и на свой ред нанесе зашеметяващ удар.
Съндаун се приближи до Астрид.
— Трябва да те отведа…
Тя се затича още преди да беше довършил.
— Саша — извика тя. — Нападай.
— Как ли пък не! — сопна се вълкът. — Може и да съм твой пазител, но това е домашният любимец на Артемида. Не мога да го убия. Късмет ще е, ако успея дори да го объркам за малко. А знаеш какво правят хората с ранените вълци. Застрелват ги.
Астрид изпадна в паника. Не виждаше. Чуваше единствено звуци от битка, ударите на плът в плът.
Някой я сграбчи и я хвърли на земята, а след това покри тялото и със своето.
Тя изпищя.
— Престани! — сопна се Зарек.
Той се претърколи с нея, след което я изправи на крака и я побутна напред.
— Какво става? — попита Астрид, докато Зарек продължаваше да я тласка напред.
— Нищо особено — отвърна той отегчено, ала едновременно с това — задъхано. — Някакъв непобедим задник се опитва да ме убие. А ти нямаш работа тук. — Той я пусна. — Отведи я оттук, Джес.
— Не мога.
Зарек изви устни. Ако можеше да си позволи загубата на сили, която това щеше да му причини, щеше да му прасне един.
Вместо това единственото, което можеше да стори, бе да се обърне и да посрещне Танатос, който го следваше неумолимо.