Да те приюти.
Мислите на Зарек отново се върнаха към селото му.
Към старицата, издъхнала в ръцете му…
Какво се мъчеше да му каже умът му?
— Танатос опитвал ли се е да ме убие и преди? — попита той Споон.
Аполитът изсумтя.
— Все още си жив, така че отговорът очевидно е не.
И все пак.
Зарек слезе от снегохода.
— Ето, вземи Астрид и…
— Не ме ли чу какво ти казах, Зарек? Не мога да я взема със себе си. Танатос ще я убие, задето те е подслонила. Остави ли те, тя е обречена.
— Обречена е, ако остане с мен.
— Всички си имаме проблеми и тя е твоят. Не моят.
Астрид силно подозираше, че Зарек показа среден пръст на Споон.
— Ще ти се, гърко — каза аполитът, потвърждавайки подозрението и.
Зарек отново се отпусна върху снегохода.
— Хей, Зарек? Имаш ли мобилен телефон у себе си? — попита Споон.
— Не. Изгоря заедно с къщата й.
Астрид чу как снегът изскърца под стъпките на Споон, докато той се връщаше при тях.
— Вземи този и когато си на сигурно място, звънни на Ахерон. Може би той ще успее да ти помогне с жената.
— Благодаря. — В думата имаше повече войнственост, отколкото благодарност. — Но какво ще правиш ти без телефон и снегоход?
— Ще мръзна, какво друго. — Последва кратка пауза. — Не се тревожи за мен. Уверявам те, че ще се оправя.
Ръцете на Зарек отново се обвиха около Астрид и тя го чу как запали двигателя на снегохода.
— Къде отиваме? — попита тя.
— Нагоре по реката от лайна, без гребла.
11
— Е — каза Астрид, тонът и бе също толкова саркастичен, колкото и неговият. — Надявам се да имаш карта, защото аз никога не съм ходила там.
— Повярвай ми, познавам мястото като петте си пръстта. Прекарал съм там по-голямата част от живота си.
Без да знае дали би трябвало да се засмее, или да изстене, Астрид стисна здраво резервоара пред себе си, докато Зарек извличаше всичко, на което снегоходът беше способен. Машината вибрираше толкова силно, че Астрид почти очакваше да се разпадне под тях.
— Капитане — каза тя, имитирайки Скоти от „Стар Трек“. — Не мисля, че тя ще издържи. Уорп двигателите не могат да поемат още. Ще се взривим.
Ако не знаеше, че е невъзможно, би могла да се закълне, че в гърдите на Зарек заклокочи смях.
— Ще издържи — разнесе се дълбокият му плътен глас в дясното и ухо и Астрид усети как я полазват тръпки, които нямаха нищо общо със студа.
— Мисля, че май съм благодарна, задето съм сляпа — каза тя. — Нещо ми подсказва, че ако можех да видя безразсъдната скорост, с която караш, сигурно щях да получа удар.
— Несъмнено.
Астрид извъртя очи при моменталното му съгласие.
— И представа си нямаш как да успокоиш някого, нали?
— В случай че не си забелязала, принцесо, социалните умения не са силната ми страна. По дяволите, имаш късмет, че изобщо знам как да използвам тоалетната.
О, той беше ужасен.
Ала в язвителните му забележки имаше нещо почти очарователно. Те бяха гневни и хапеха, но рядко криеха истинска злост и сега, когато Астрид бе видяла истинския Зарек, онзи, когото той криеше от всички, тя знаеше и какво всъщност представлява този остър език.
Защитна броня.
Целта му беше да държи всички далеч от него. Ако не допуснеш никого в сърцето си, никога няма да познаеш болката от предателството.
Астрид не разбираше как е в състояние да живее по този начин. В постоянна болка и самота. Оставяйки омразата да ръководи всичко, което прави и казва.
Зарек беше суров мъж, в когото имаше повече отрова, отколкото в деветоглавата хидра20. Но дори хидрата в крайна сметка си беше намерила майстора.
Тази вечер Зарек беше намерил своя и това не беше Танатос.
Астрид нямаше да се откаже от него.
Носиха се върху снегохода, докато ушите и запищяха, а тялото и се вкамени от студ чак до костите. Чудеше се дали някога изобщо ще успее да се размрази.
Зарек, който сякаш изобщо не усещаше вледеняващото време, караше на зигзаг, като че ли се опитваше да попречи на Танатос да ги проследи.
Тъкмо когато Астрид започваше да си мисли, че твърдението как безсмъртните не можели да умрат от замръзване е просто мит, Зарек най-сетне спря.