Изключи двигателя.
Внезапната тишина беше оглушителна. Потискаща.
Астрид зачака Зарек да се изправи и да й помогне да слезе, но единственото, което той стори, бе да свали каската от главата й и да я запрати настрани с проклятие.
Астрид я чу как тупна на земята, а после тишината се завърна, нарушавана единствено от дишането им.
Гневът на Зарек достигна до нея като осезаема заплаха. Туптящ и плашещ.
Част от него искаше да я нарани, усещаше го, ала отдолу долавяше болката му.
— Коя си ти?
Гласът му беше настойчив и също толкова вледеняващ, колкото арктическата зима. Ръцете му все така бяха обвити около нея и думите му прозвучаха току в ухото и.
— Казах ти.
— Излъга ме, принцесо — изръмжа той. — Може и да не умея да чета мисли, но знам, че не си това, на което се преструваш. Човешките жени нямат воини Катагария за другари. Искам да знам коя си наистина и защо ровичкаше в сънищата ми.
Астрид беше толкова нервна, че се тресеше от притеснение. Какво щеше да направи сега с нея? Дали щеше да я остави на Танатос?
Боеше се да му каже истината, ала никога не лъжеше, освен ако действително не се налагаше.
Имаше право да й бъде ядосан. Не че тя го беше излъгала — просто беше пропуснала да му каже някои неща. Като например истинската и цел, защо му беше помогнала, както и това, че вълкът, който той мразеше, се превръща в човек…
Е, беше излъгала и че Саша е умрял, но Саша си го беше заслужил.
Освен това го беше упоила.
Е, добре де, едва ли щеше да вземе награда за добро поведение тази година, но пък същото важеше и за Зарек.
Особено пък в това му настроение.
Топлият му дъх падна върху бузата и.
— Какво си ти? — повтори той.
Астрид реши, че времето за лъжи е отминало. Зарек заслужаваше да знае истината и тъй като Артемида очевидно беше нарушила споразумението им и бе изпратила Танатос, какъв беше смисълът Астрид да я защитава повече?
— Аз съм нимфа.
— Силно се надявам, че изпусна една много важна част от тази дума, принцесо.
— Моля? — Отне и секунда, докато разбере какво има предвид. А после лицето й почервеня. — Не съм нимфоманка! А нимфа. Нимфа!
В продължение на няколко минути той нито помръдна, нито проговори. Изпусна бавно дъха си, мислейки за жената пред себе си и опитвайки се, като никога, да овладее гнева си.
Проклета нимфа. Трябваше да се досети, че е нещо такова.
Да бе, да. Сякаш мисълта за гръцка нимфа в Аляска бе нещо, което би му хрумнало ей така. Тези от нейната раса обикновено се навъртаха около брегове, океани и гори или пък си стояха на Олимп. Не се появяваха в разгара на снежна буря, за да изтеглят ранен Нощен ловец в дома си.
Стомахът му се сви, когато изведнъж си даде сметка каква бе причината за нейното присъствие тук.
Някой я беше изпратил.
За него.
Зарек сграбчи ръчките на снегохода с всичка сила. Боеше се да ги пусне от страх какво може да й стори.
— И каква нимфа по-точно си ти, принцесо?
— На правосъдието — тихичко отвърна тя. — Служа на Темида и бях изпратена, за да те съдя.
— Да ме съдиш? — Зарек издаде отвратен звук. — О, направо невероятно.
Никога през живота си не бе искал да нарани някого толкова силно. Стана от снегохода, преди да се е поддал на гнева си, и се отдръпна от нея.
Ама и това ако не беше типично за неговия късмет!
Най-сетне беше намерил някой, който не го съдеше… а тя се бе оказала съдия, чиято единствена цел бе да произнесе присъда над него и начина му на живот.
О, да, определено знаеше как да си избере жена.
Боговете все още се надсмиваха над него. Подиграваха му се. Всички до един.
Побеснял, той заобиколи снегохода, така че да може да я види как се беше настанила на седалката, благоприлична и превзета, сплела ръце в скута си.
Истинска дама.
Как смееше да се гаври с него по този начин! За коя се мислеше!
Толкова беше уморен хората да си играят с него. Уморен беше от игрички и лъжи.
Съдница. Ахерон беше изпратил съдница, преди да го убият. О, Зарек беше направо трогнат от загрижеността му.
Навярно трябваше да е поласкан, че дори се преструваха на безпристрастни. Беше далеч повече, отколкото беше получил като обвинен в престъпление роб.
— Всичко това беше просто игра за теб, нали, принцесо? „Хайде, Зарек, седни в скута ми. Кажи ми защо отказваш да бъдеш послушен.“ — Пред очите му се спусна мрак. Непрогледен, смъртоносен мрак. — Да ти го начукам, лейди. И на тях също.