Тя повдигна рязко глава.
— Зарек, моля те!
— Е, какво? Реши, че Ахерон е прав? Че съм умопобъркан, така че — изпращай хрътките си, за да ме убият?
Астрид стана и се обърна натам, откъдето долиташе гласът му.
— Не. Не биваше да изпращат Танатос. А що се отнася до Ахерон, той никога не би те обявил за виновен. Ако не беше той, вече да си мъртъв. Той сключи бог знае каква сделка с Артемида, за да може да дойда при теб и да намеря начин да спася живота ти.
Зарек изсумтя.
— Да бе, да.
— Това е истината, Зарек. — Гласът й беше напълно искрен. — Можеш да го отричаш колкото си искаш, но това не променя факта, че сме на твоя страна.
Зарек я прониза с отвратен поглед, който му се искаше тя да може да види и усети.
— Би трябвало да те оставя тук, за да измръзнеш до смърт. А, чакай, ти си безсмъртна нимфа. Не можеш да умреш.
Астрид вирна брадичка с вид, сякаш бе събрала сили, за да посрещне най-страшното, на което той е способен.
— Остави ме, ако искаш. Ала мъжът, когото опознах, не е нито толкова коравосърдечен, нито толкова жесток. Той никога не би оставил някого да умре.
Зарек изскърца със зъби.
— Не знаеш нищо за мен.
Астрид слезе от снегохода и бавно пое напред, протегнала ръка пред себе си. Искаше да го докосне, нуждаеше се от физически контакт с него, а нещо и нашепваше, че и той се нуждае от това.
— Бях в теб, Зарек. Знам неща, които никой друг не знае.
— И какво? Да не би да се предполага от това да ме залее топло, умилително чувство към теб? Я виж ти, малката принцеса се е промъкнала в сънищата ми, за да ме спаси. О, толкова съм трогнат. Трябва ли да се разплача?
Астрид сграбчи ръката му.
Мускулите му, също като него, бяха напрегнати и корави. Сурови.
— Престани!
Посегна да докосне леденостудените му бузи с двете си ръце. Те бяха изпръхнали от вятъра и все пак тя успя да стопли замръзналите си пръсти.
Почти очакваше той да се отдръпне и беше слисана, когато не го направи. Просто си стоеше там като статуя. Неподвижен. Студен. Непреклонен.
Астрид преглътна с усилие. Де да имаше начин да го накара да разбере. Начин да се докосне до него, та той да престане да се държи по този самоунищожителен начин.
Защо отказваше да види истината?
Дишането на Зарек секна, когато тя взе лицето му в топлите си длани. Толкова беше красива, с миниатюрни проблясващи снежинки върху ресниците и русата коса. Така ясно виждаше болката върху лицето и, нейната мекота.
Като че ли наистина искаше да му помогне, ала той не можеше да го повярва.
Хората ги беше грижа само за себе си. Всички до един.
Тя не беше изключение.
И все пак искаше му се да й повярва.
Искаше му се да заплаче.
Какво му беше причинила?
За мъничко, в сънищата си, бе започнал да мисли, че може би не е чак толкова лош. Че заслужава малко щастие.
Богове, какъв глупак беше само.
Как бе могъл да е такъв доверчив глупак! Та нали отдавна си беше научил урока.
Доверието не бе нищо друго, освен оръжие, което можеше да убива.
То нямаше място в неговия свят.
Астрид помилва бузите му с палци.
— Не искам да умреш, Зарек.
— Е, там е работата, принцесо, че аз искам.
Сълзи изпълниха очите й и стопиха снежинките върху ресниците и.
— Не ти вярвам. Танатос на драго сърце би изпълнил желанието ти и все пак ти се съпротивлява. Защо?
— Навик.
Тя затвори очи, сякаш подразнена от него. Ръцете и го хванаха малко по-силно, а после, за негово пълно изумление, тя избухна в смях.
— По-силно е от теб, нали?
Зарек беше напълно слисан от нейната реакция.
— Кое е по-силно?
— Да се държиш като задник — отвърна тя с накъсван от смях глас.
Тя продължаваше да се смее и Зарек я зяпна невярващо. Досега никой не се бе осмелявал да му се смее. Поне не и от деня, в който бе умрял. А след това тя направи най-неочакваното нещо. Мушна се между ръцете му и го прегърна. Смехът накара тялото и да се докосне до неговото и го възпламени.
Напомни му така ярко за съня му…
Тя обви ръце около врата му и го притисна до себе си.
Никой никога не го бе държал по този начин и той не бе сигурен дали би трябвало да я прегърне, или да я отблъсне.
В крайна сметка обви неловко ръце около нея. Усещането беше точно като в съня му. Също толкова прекрасно. И това той ненавиждаше най-много.