Всъщност, като се замислеше, телефонът изобщо не би трябвало да звъни. Не беше като на Олимп да се издигаше антенна кула.
Което означаваше, че трябва да идваше от Астрид…
Само че ако Артемида го хванеше да говори с нимфата, щеше да побеснее и да развали уговорката им. Не че го беше грижа какво щеше да стори на него, но нямаше намерение да отприщи гнева и върху Астрид.
Скърцайки със зъби, Аш извади телефона си и остави гласовата поща да приеме обаждането, докато самият той слушаше съобщението.
Не беше Астрид. А Зарек.
— По дяволите, Ахерон, къде си? — изръмжа Ловецът, а после, след няколко секунди мълчание: — Аз… нуждая се от помощта ти.
Стомахът на Аш се сви при звука на шестте думи, които никога не бе очаквал да чуе от Зарек.
За бившия роб не можеше да е лесно да признае, че се нуждае от каквото и да било, от когото и да било. Особено пък от него.
— Виж, Ахерон. Наясно съм, че смъртната ми присъда е подписана, и не ме е грижа. Не съм сигурен точно колко знаеш за положението ми, но с мен има още някой. Името й е Астрид и твърди, че е нимфа на правосъдието. Нещо, на име Танатос, ме преследва и тази нощ вече е убил един Нощен ловец. Знам, че ако се добере до Астрид, ще убие и нея. Трябва да я защитиш заради мен, Ахерон… моля те. Трябва да дойдеш и да я прибереш на сигурно място, докато аз се бия с Танатос. Ако не го направиш заради мен, направи го заради нея. Тя не заслужава да умре само защото се опита да ми помогне.
Аш седна в леглото. Стискаше телефона толкова здраво, че ръбовете се впиха в ръката му. Искаше да отговори. Ала не се осмеляваше. Ярост и гняв се надигнаха в него.
Как смееше Артемида да го предаде отново! Проклета да беше.
Трябваше да се досети, че няма да озапти Танатос, както му беше обещала. Какво беше още един угаснал живот за нея?
Нищо. Нищо нямаше значение, освен онова, което тя искаше.
Само че него го беше грижа. Грижа го беше по начин, който тя никога нямаше да разбере.
— Аз съм в колибата си с телефона на Споон. Обади ми се. Трябва да я изведем оттук възможно най-бързо.
Връзката прекъсна.
Аш отметна завивките и се облече с помощта на волята си. Побеснял от гняв, натъпка телефона в раницата си и рязко отвори вратата на спалнята.
Артемида седеше на трона си, а нейният близнак, Аполон, стоеше пред нея.
И двамата подскочиха при появата му.
Нищо чудно, че според нея той се нуждаел от почивка.
Достатъчно бе умна, за да не допусне Ахерон и брат и да бъдат в една стая. Двамата се разбираха дори „по-добре“, отколкото тя и Сими.
Аполон се нахвърли върху него.
Аш протегна ръка и го запрати назад.
— Стой далеч от мен, Слънчице. Днес изобщо не съм в настроение.
Аш се отправи към вратата, ала Артемида отново му препречи пътя.
— Какво правиш?
— Тръгвам си.
— Не можеш.
— Махни се от пътя ми, Артемида. С настроението, в което съм, току-виж съм те наранил, ако продължаваш да ми се пречкаш.
— Закле се, че ще останеш тук в продължение на две седмици. Напуснеш ли Олимп, ще умреш. Много добре знаеш, че не можеш да нарушиш обещанието си.
Аш затвори очи и наруга тази мъничка подробност, която беше забравил в гнева си. За разлика от олимпийските богове, неговото обещание беше обвързващо. Веднъж дал дума, той не можеше да се отметне от нея, независимо колко го искаше.
— Какво прави той тук? — изръмжа Аполон. — Нали ми каза, че вече не идвал.
— Млъквай, Аполон — изрекоха Ахерон и Артемида в един глас.
Аш изгледа свирепо богинята, която направи крачка назад.
— Защо ме излъга за Танатос? Каза ми, че е бил задържан.
— Не съм те излъгала.
— Нима? Тогава защо миналата нощ е вилнял на свобода в Аляска, убивайки Нощните ми ловци, след като ти ми каза, че отново си го затворила?
— Зарек е мъртъв?
Аш изкриви устни.
— Изтрий си това обнадеждено изражение от лицето. Зарек е жив, но някой друг е бил убит.
Лицето на Артемида посърна.
— Кой?
— Откъде да знам? Нали съм затворен като в тъмница тук с теб.
Начинът, по който го каза, накара Артемида да настръхне.
— Казах на оракулите да го приберат, след като Дионисий го освободи. Предположих, че са го сторили.
— Тогава кой го е пуснал този път?
Те и двамата се обърнаха към Аполон.
— Не бях аз — сопна се той. — Дори не знам къде държиш това същество.